ЩЕ СПРЕ ЛИ УКРАЙНА „ЗАВЛАДЯВАНЕТО НА ИЗТОКА”?

Киев каза НЕ на натиска от Брюксел

„Завладяването на Изтока”, филм на френската журналистка Манон Лоазо, е изключително разследване на процесите, засегнали Югославия през 2000 г., Грузия през 2003 г., Украйна през 2004 и Киргизстан през 2005, и останали в историята като „цветни”, „нежни” „революции” – всичките до една финансирани и организирани от Соросови фондации, организации, свързани с Републиканската партия на САЩ и, разбира се, американските посолства по места. Всичките до една следващи инструкциите на Джийн Шарп за безкръвно сваляне от власт на легитимни правителства. Събитията в Киев от 2004 г., станали известни като „Оранжева революция”, бяха представени пред света като борба на един народ за демокрация и освобождение от посткомунистическата мафия и диктата на Кремъл. Натискът на тълпата, поведена от „отровения” с тайнствен химикал опозиционер Виктор Юшченко, с младежкото движение „Пора” начело, доведе до анулиране на втория тур на президентските избори, спечелени тогава от Виктор Янукович. На повторния балотаж победител излезе Юшченко, а премиер стана Юлия Тимошенко. За няколко години новата “революционна” власт, имаща за задача да скъса връзките на Украйна с Русия и да приобщи бившата съветска република към „демократичния” свят на „пазарните икономики” и „евроатлантическите ценности”, хвърли страната в тотален хаос. Резултатът от авантюрата беше не членство в ЕС и НАТО, а срив на БВП с 15 %, ръст на безработицата от 3 на 9 % и малко над 5 пункта за Юшченко на изборите през 2010, спечелени от Янукович. Тимошенко пък беше осъдена, задето в хода на газовата криза с Русия от 2009 г. е ощетила Украйна с близо половин милиард долара. На власт дойде Партията на регионите – умерена и отворена за диалог патриотична формация, разчитаща основно на подкрепата на рускоезичното население от източните и южните региони на Украйна, вкл. на българското малцинство там. След парламентарния вот от миналата година тя продължава да управлява с подкрепата на проруските комунисти. И докато икономиката се стабилизираше след „оранжевия” терор, процесът на евроинтеграция не спря. Впрочем той беше стартиран цели десет години преди 2004 г., като през 1998 Украйна беше включена в Европейската политика за съседство, обхващаща и визираща като потенциални страни-членки на ЕС югозападната периферия на Русия, половината Близък Изток и цяла Северна Африка! Замисълът на еврократите беше конструирането на една нова Римска империя, която да затвори отвсякъде Средиземно море. Империя, която вместо в конкурент на САЩ и Русия, както искаше ген. Дьо Гол, се превърна в политическо крило на НАТО и острие на Вашингтон срещу всяка национална държава, всеки народ и всяко правителство от региона, отклоняващи се от „правия път”. Ако не отстъпят пред жестокия натиск, непослушните рискуват да бъдат пометени от някоя „цветна революция” например. А хватките на евроатлантическите елити, свикнали да действат като слон в стъкларски магазин, не са ни непознати. България беше принудена от евробюрократите да дръпне шалтера на блокове 1 до 4 на АЕЦ „Козлодуй”, а съседна Сърбия пък бе унизена дотам де факто да признае независимостта на Косово, само и само да стартира преговорния процес за членство в ЕС. Опиянени от тези и други постижения, Барозу, Меркел и компания сметнаха, че ще могат да рекетират и украинското ръководство, като поставят за ултиматум освобождаването на престъпницата Тимошенко, незнайно защо обявена от тях за политзатворница. Поискаха парламентът да анулира съдебно решение и внесоха във Върховната Рада чрез марионетната „оранжева” опозиция 6 проекторешения в тази насока, до един отхвърлени от мнозинството. Опозиция, в чиито редици има откровено неонацистки групи, пред чиито патос от 30-те години на 20-ти век изявите на гръцката „Златна зора” и унгарската „Йобик” са си детска игра! За тях обаче либералните фашисти – ревнители на денацификацията мълчат, както мълчат и за надигащата се носталгия по нацизма в Прибалтика, където вече демонтират съветски паметници от войната. Нещо повече – лидерът на популярната в западните региони на Украйна партия „Свобода” е сред най-редовните посетители на американското посолство в Киев, само защото платформата му е прозападна и русофобска! Днес шпицкомандите от „свободовци” са първи по площадите на украинските градове, т.нар. „евромайдани”, където изливат гнева си срещу правителственото решение да се замрази процесът на асоцииране към ЕС. Пънат се да възпроизведат метежа от 2004, така както българските протестъри бленуват за 1997-ма и Костов, но уви – късно е. Същите изкривени от злоба лица на добре облечените „красиви и умни” буржоа, развяващи същите сини знаменца със жълти звездички, финансирани от същото задкулисие и отстояващи същите чужди интереси. Нищо ново под слънцето, само че историята се повтаря като фарс, а „завладяването на Изтока”, този Drang nach Osten, взе да буксува, както танковете на Вермахта на подстъпите към Москва.

За разлика от васалните правителства у нас например, властите в Киев отхвърлиха натиска от Брюксел. Защо? Ами много просто – чичковците от Запад този път пресолиха манджата. Премиерът Микола Азаров съобщи, че от МВФ, който обикновено върви в един пакет с Евросъюза, са поискали от Украйна да замрази заплатите и пенсиите, да ореже разходната част на бюджета, да съкрати субсидиите за земеделците и да увеличи тарифите за комуналните услуги. Неприемливи и ненужни за страна с дълг едва 39 % от БВП неолиберални мерки, които водят неизменно до икономическа рецесия и социален геноцид. Ето защо Киев каза „не” на договора за асоцииране с ЕС, предвиден за подписване на 28-29 ноември във Вилнюс, и предложи на Москва и Брюксел съставянето на тристранна търговска комисия. По думите на депутатката от Партията на регионите Елена Бондаренко, „Украйна трябва да намери свой път за защита на националните интереси”, и до момента прави точно това, умело лавирайки между ЕС и Русия. Москва съвсем естествено е най-големият икономически партньор на Украйна – близо 24 % от износа й заминава на североизток, откъдето пък пристигат 20 % от вносните стоки. Стокообменът между двете страни възлиза на 16 милиарда долара – толкова, колкото е стокооборотът на Украйна с целия Евросъюз. В тази връзка руската страна счете за необходимо да припомни на украинските си партньори, че бъдещо членство в ЕС означава край на свободната двустранна търговия, високи мита, строг граничен контрол и огромни загуби за украинската икономика. Нищо лично, просто такива са правилата на европейския единен пазар, към който Брюксел се надяваше да привлече Киев със залъгалката, че украинците ще спестяват по половин милиард годишно от мита. Смешна сума на фона на руската оферта страната да печели годишно по 10 млрд. долара, като закупува руски природен газ на цена от 160 долара за 1000 m3, вместо за 420 долара, както е сега. Това в случай, че Украйна се присъедини към митническото споразумение, с което Русия, Беларус и Казахстан поставиха основите на Евразийски съюз. Оттук нататък на ход е непредсказуемият Виктор Янукович.

ЕС повече не е „Обетованата земя“

Както неведнъж в своята история, Украйна отново е арена на геополитически сблъсък между Изтока и Запада, и неслучайно. Тя е най-голямата по площ държава в Европа, с население от 46 млн. души и огромни ресурси. Присъствието на руския Черноморски флот в украинския Севастопол е достатъчна причина американците да напират за добив на шистов газ в Украйна. Самата страна също е раздвоена в своята ориентация и цивилизационен избор – западните и централните региони, повлияни културно и исторически от Полша и католицизма, подкрепят проевропейския курс, докато индустриалният изток и Причерноморието гледат по-скоро към Москва. Болезнено разделение, което, освен че поставя под въпрос стабилността и интегритета на Украйна като държава, затруднява още повече задачата на президента Янукович да намери онзи баланс, който ще отговаря на националния интерес. Едно нещо обаче е сигурно – развоят на събитията от последните дни тотално срина имиджа на Европейския съюз. Поостаряла и поовяхнала, Обединена Европа вече не е привлекателна като едно време. Митът за Царството Небесно, в което текат мед и мляко, беше развенчан с отказа на двете огромни държави, разположени между Изтока и Запада – Украйна и Турция, да продължат по еднопосочната задънена улица на евроинтеграцията, и с преориентацията им към Евразийския проект. А това, в съчетание с набиращия скорост в страните-членки на ЕС евроскептицизъм, е индикатор за началото на края. Защото когато една империя спре да расте, тя неминуемо е обречена.

Георги Сенгалевич

В. „Атака“, бр. 91 / 29 ноември – 5 декември 2013.