Народът да се надигне в мощна контраатака. Или ние, или те!
Хора, кучета, гей активисти и клоуни, яхнали велосипеди, ролери и скейтбордове, всяка вечер дефилират на жълтите павета. Пременени като булки или извънземни, те бият барабани и надуват свирки и вувузели. Веят знаменца на дъгата, редом с трибагреника и синия еврофлаг със жълтите звездички и пеят „Развод ми дай”, отпивайки сутрешно кафе или захвърляйки разделно поредната празна бирена бутилка. Травестия и карнавал на „проевропейското Еразъм-поколение”, София Прайд на „реформаторското малцинство”, в което живеела Европа. Поне така ни обясняваха на конгреса на ДСБ и от ефира на партийното им радио, незнайно защо битуващо (все още) под абревиатурата БНР. 
„Демократичен и симпатичен протест”, възкликна с фалцет президентът (все още) Плевнелиев. Изригнаха заради накърнената чест, защото били моралисти, погнусени от Пеевски. Не се възмущаваха обаче, когато обслужваният от същия този Пеевски Борисов наричаше българите „лош човешки материал”, когато обвиняваше пенсионерите, че изяли резерва, а студентите пращаше да се преквалифицират в овчари и пастири. Тежки въпроси, които още висят, и то със страшна сила. Протестиращите обаче не ги чуха. Те се осмислиха като непогрешими, като гражданската съвест на нацията, като „най-красивите, успешните, прекрасните, модерните” и т.н., и това ги самоуби. Затвориха се в себе си, влюбиха се като Нарцис в собственото си отражение. Накрая се озлобиха. От креативните лозунги „Мразя ви безплатно” и скандиранията „червени боклуци” се премина към обсада на парламента, окупиране на областни управи и блокиране на артерии. Историята, впрочем, винаги се повтаря – първо като трагедия, после като фарс. Ето защо и напъните за ескалация заизглеждаха някак нелепо на фона на гнева от февруари и кулминираха в обстрелване на парламента с черен хайвер и преследване на Данчо Ментата из столичните сокаци. Но няма да се впускам повече в социологически анализи. Какво се случва всъщност? Изобщо не става дума за Делян Пеевски, нито за Пламен Орешарски и неговото правителство. Скандалите бяха само претекст, един вид casus belli за нещо, което тъй или иначе беше писано да стане. България е във война, и то не от 17 юни, нито от февруари. На 12 май народът – върховният суверен по Конституция, направи своя избор на предсрочни избори вследствие на невиждани стохилядни бунтове, които развалиха сценария, по който се движеше страната през последните 23 години. 3 632 953 български граждани решиха в 42-то Народно събрание да попаднат 4 формации, а АТАКА да бъде един вид балансьор – както опозиционен коректив, така и гарант за нормалното функциониране на законодателния орган. До тази конфигурация се стигна, след като от изборния процес бяха изкарани 350 000 бюлетини, подготвени за фалшифициране. 
В резултат ГЕРБ изпадна в тотална изолация, а патериците на Борисов от РЗС и НФСБ останаха под чертата. Народът обаче изхвърли на политическото бунище и цялата синя пасмина, подвизаваща се под претенциозния термин „десница”. Изпаднали в дива абстиненция, „десните” не издържаха и месец. И наизлязоха. По жълтите павета освен гербаджиите Делян Добрев и Лиляна Павлова на припек изпълзяха Иво Инджев, Александър Йорданов, Кирил Маричков, Радан Кънев, Соломон Паси, Найо Тицин и ред други, умилиха се в спомени по 97-ма и решиха, че времето пак ще е тяхно. В своята банална роля се вживя за пореден път и гладникът Едвин Сугарев. Във фейсбук се пръкна хаштагът #НоваДесница и всичко стана ясно – Радан Кънев, Кунева и Хубавото Наде щели да се съюзяват със Зелените на Кръга „Капитал” и с ислямиста Касим Дал! Извечната Мария Капон и тя се заяви, както и останалите на сухо буржоазни националисти от ВМРО. И тях ги обзе носталгия по времената на Костов, когато бяха в ОДС и плюскаха и те. Дясното, казват, щяло да пребори мафията. Нищо, че именно тоталната приватизация, извършена от гореизброените, разгради държавата и хариза на олигархията националните активи. Защото ВИС и СИК от зората на прехода са детска градина пред чудовищните сили, които се опитват сега задкулисно да движат нещата. На тях им трябва такава „десница” да ги представлява. Десница в кавички – ако някой успее да ме убеди, че либерално-фашистките изблици на Радан Къневци, Пръмовици, зелени и пембени са „десница”, обещавам да си посипя главата с пепел и след вътрешен катарзис да изпълзя и аз по столичното ларго с кученце на каишка и с флигорна, и развявайки американско флагче плюс такова с цветовете на дъгата. Защото не е дясно да заявяваш, че ще правиш опозиционен блок на средната класа и на „реформаторското малцинство”, което трябвало да управлява наместо „червените боклуци”, „лумпените”, „турците” и въобще „лошия човешки материал”. Това може да е проява на класово съзнание и някакъв нов радикален неомарксически прочит на либерализма, но дясно не е. Обясниха го даже сини гурута като Евгени Дайнов и Николай Михайлов.
И така, проекция на какво в крайна сметка са нестихващите вече трета седмица протести в София? На сблъсъка граждани – мафия, както твърдят самите демонстранти, окриляни от цяла сюрия либерални коментатори, на извечния сблъсък ляво-дясно, както подеха левите анализатори, или на нещо друго? И за последния лумпен вече е ясно, че по света от дълго време се води една титанична, мащабна битка. Тази битка се води във Венецуела, Еквадор и Аржентина, край бреговете на Куба, води се по 38-ия паралел между двете Кореи, по улиците на сирийските градове и по площадите на Атина, Рим и Мадрид. Сблъсъкът е един и същ навсякъде. Той е идеологически, но със силна класова окраска. Битка на народите срещу колониализма и империализма на транснационалния капитал, на 99-те процента срещу единия процент. Борба на живот и смърт, в която на фронтовата линия са антиглобалистките освободителни движения – всяко със своята специфика, но всичките преследващи две цели – национална независимост и социална справедливост. В Латинска Америка това са християнските социалисти на Уго Чавес, Рафаел Кореа и Даниел Ортега, в Гърция – СИРИЗА и националистите, във Франция – Националният фронт на льо Пен, а в България – АТАКА с Плана „Сидеров” срещу колониалното робство. Опонентите им навсякъде са едни и същи либерали – консервативни, либерални или радикални либерали, от „център-ляво” до „център-дясно”. Откъде тръгнах и докъде стигнах, ще се сепне някой. Наглед няма много общо между събитията у нас и политическата съдба на Латинска Америка например. Когато обаче Уго Чавес дойде на власт с избори и постави началото на революция срещу колониалното робство, потърпевшите не останаха със скръстени ръце. През 2002 г. насочиха протестна колона на опозицията към президентския дворец, след което група военни осъществи държавен преврат и използва медиите, за да убеждава, че всичко е в реда на нещата. Последвалата революция не беше излъчена по телевизията – милиони излязоха по улиците и върнаха Чавес на власт. Превратаджиите избягаха в САЩ. 
В този смисъл никак не ме изненадва ролята на водещите медии у нас, които обилно пропагандират протестите. бТВ върти стари кадри, за да прикрие оредяващия пл. „Независимост”, костовистите в БНТ, окопали се след призивите на Миков и Сидеров към обективно отразяване се възмущават как по дяволите парламентът си позволява да намали цената на тока, а по НОВА Диков и Кулезич окончателно загробиха българската журналистика. Извън медиите на преврата комай остана само ТВ Алфа, но нито един моралист и борец срещу олигархията не се смущава от това. Не се притеснява, че съучаства в дирижиран от задкулисието опит за държавен преврат. А признаците за това стават все повече и повече: на 21 юни полицията обяви, че ще охранява протестиращите в жилетки с надписи „антиконфликт”, „диалог” и прочее безсмислици. Същата полиция през 2000 г. бездействаше, докато вилнеещите по улиците на Белград банди палеха Скупщината и сваляха Милошевич. Същата тази полиция през 2010 г. извърши неуспешен опит за преврат срещу законния президент на Еквадор Рафаел Кореа – онзи, дето анулира външния дълг на страната си и даде убежище на Асандж. На 26 юни тази полиция допусна българският парламент да бъде обсаден от 200-300 хулигани, допусна да бъдат бити народни представители, зад всеки от които стоят гласовете на десетки хиляди българи. Нито следа от жандармерията – от онази армия тежко въоръжени и приличащи на извънземни биячи, които трошаха глави през февруари и които прегазват кърваво всяко недоволство по улиците на Атина например. А каква е разликата между протестите в гръцката столица или Сао Пауло и тези у нас? Разликата е, че на нашия протест няма лидери, нито идеи, които да формулират ясна алтернатива. Слабо изпълнение като за интелигенти. От кумова срама соросоидите все пак лансираха някаква „Харта 2013”, с която плутократите щели да разграждат плутократичния модел в държавата. Подписаха я дежурните оплюващи страната ни българофоби Татяна Ваксберг, Еми Барух и Красимир Кънев от Хелзинкския комитет. Зад текста стоят още представители на „Отворено общество”, Rockefeller Brothers Fund, German Marshall Fund of the United States и др. Разликата у нас е, че недоволни са не гладните и угнетените, а ситите и милионерите. 
Недоволни са офшорният президент Плевнелиев и жена му, недоволни са олигарсите от КРИБ, както и НПО-тата на Сорос. Недоволен е и Цветан Василев, щото държавата изтегля активите си от банката му. Недоволен е Институтът за радикален капитализъм „Атлас”. И иска оставка. Нищо повече. Няма да се учудя, ако скоро сред протестиращите видим и представители на ЧЕЗ, ЕВН, „Дънди прешъс”, Шеврон. Впрочем, от „Енерго-про” още на 11 юни заплашиха с протести срещу кабинета. Юни е техният реванш, опитът на колонизаторите да си го върнат на българите за февруари. В тяхно основно оръжие, съзнателно или не, се е превърнала една либерално-буржоазна частица от средната класа, и то не само в България. Схемичката обаче се обърка. Сценаристите очакваха АТАКА да постъпи популистки, като опита чрез скандала „Пеевски” да яхне опозиционната вълна и да предизвика нови избори. Вместо това АТАКА тръгна срещу течението, издигна барикади и проведе улична битка. Свика контрапротести и призова за край на омразата, като в същото време прокара законодателни промени за защита от насилие на българските учители и лекари и взе дейно участие в приемането на пакета социални мерки на мнозинството, сред които замразяване на пенсионната възраст, увеличение на майчинските, премии за първокласниците, намаляване на цената на тока вследствие на промените в енергийния закон, заради които на протест излизат и собствениците на ВЕИ-та, ощетени със стотици милиони. И макар парламентът да работи, дори и в условия на безпрецедентно информационно затъмнение, опитът за преврат на неолибералите и колонизаторите е в ход и не бива да се подценява. Последното им упование е Конституционният съд, в чиито правомощия е да касира изборите от 12 май по жалбата на ГЕРБ – НФСБ – РЗС, също както направи аналогичният олигархичен орган в Украйна по време на Оранжевата революция там. За тази цел натискът върху българските институции, правителство и парламент, и преди всичко върху АТАКА от страна на външни и вътрешни сили се усилва с всеки изминал ден. Твърде подозрително е мълчанието на иначе шумното американско посолство. Това означава само едно – заети са с работа. Много работа. След време ще цъкаме в захлас, когато научим кой и как организира за минути „спонтанни” протести през социалните мрежи. Защото без организация това не става. Не така безшумни са други фактори. Напъните на няколко депутати от партията на Меркел в Райхстага да размахват пръст на България и нейното правителство са патетични. 
Германия е крайно време да разбере, че годината е 2013, а не 1939, и че гръцкият сценарий с назначаването в Атина на марионетна хунта у нас няма да мине. Защото дори и Борисов и пасмината, зовяща се „десница”, да се върнат на власт след безпрецедентна външна намеса, през зимата гладният български народ отново ще излезе от своите ледени обиталища, само че този път с бесилки и гилотини. И ще бъде страшно. Това партайгеносите не го разбират. Те възприемат събитията в България през призмата на сблъсъка между двата партийни конгломерата ЕНП и ПЕС, които догодина ще си оспорват властта над ЕС. Политическата обстановка у нас обаче привлича вниманието и на още един приятелски на Борисов и родната „десница” кръг: на 28 юни на страниците на френския вестник „Фигаро” – собственост на местния Пеевски – цъфна текст на Александър Леви, който лее помия по АТАКА и се възмущава, че в в лагера на социалистите се чували гласове за подобряване на отношенията с Русия, Украйна и Беларус. Колко недемократично и антиевропейско! В родните медии пък срещу Волен Сидеров се пръкна „Писмо на стоте”, сред които небезизвестната Леа Коен, пикаещата по сцените актриса Касиел Ноа Ашер, майка й Рут Хашмонай Рафаилова, масоните Давид Бенйозеф и Марко Чичек и ред други видни творци, дейци и безспорни морални стожери. Вой срещу назначението на Сидеров за шеф на антикорупционната комисия нададоха още бившите президенти Желев – същият, дето чупеше кръст пред едноокия Ричард Ран, автор на плана „Ран-Ът”, и Първанов, който през 2006 беше заявил пред немски вестник, че „ще се справи” с АТАКА.
Играта загрубява и се играе ва банк. Кукловодите са активирали всичките си спящи клетки. Пречка пред олигархията е не Орешарски, а конституционният ред и демократичното устройство, и тя ще опита всичко, за да ги разруши и замени с хаос и анархия. Ще опита всичко, за да подмени дневния ред, та ако може познатите ни от зората на прехода фалшиви противопоставяния да сринат националното единство и да изместят темата за неолиберализма. 
Ето защо не става въпрос конкретно за това правителство, а за това ще има ли въобще българско правителство и българска държава. Далеч съм от мисълта да очаквам от Орешарски да разруши колониалния модел. Мерките, които до момента новият парламент приема обаче, са единствено в полза на народа и в ущърб на плутокрацията. Затова враговете на България, враговете на силните национални и социални държави искат този парламент да го няма. Ако може да бъде разпуснат и разстрелян така, както се случи в Русия през 1993. Ако трябва ще стигнат и дотам. Имат органите на МВР, които очевидно са извън пълния контрол на правителството. Армията е вън от играта, защото отдавна я унищожиха. Предстои да видим все пак дали Прокуратурата ще стартира процедури срещу президента за държавна измяна и срещу деструктивната опозиция заради антидържавна дейност. Оттук нататък обаче развръзката от тази битка за България е в ръцете на народа. Той е факторът, който сценаристите на преврата подценяват. Техният юни изтече. Време е всички патриотични сили да поемат своята историческа отговорност, като организират мощни контрадемонстрации из цялата страна в защита не на Орешарски, а в защита на Конституцията, на държавността и демокрацията. В защита на 12 май. И да помним – тази революция няма да бъде излъчена по телевизията.
Георги Сенгалевич
В. „Атака“, бр. 74 / 5 – 11 юли 2013.
Страницата на Георги Сенгалевич 