ПРЕД СНИМКАТА НА ОПЪЛЧЕНЕЦА

И отново е Трети март. Национален празник с безспорна дата, поради факта, че България отново очертава границите си на картата на Европа именно на този ден преди 136 години. Възкръснала от пепелищата, от безпаметството на робството, така поне го наричаха дедите ни с присъдата на съвременници, Санстефанска България – въплъщението на националния идеал, е мимолетният триумф на Освобождението преди орязването й от Берлинския конгрес, с който „цивилизована“ Европа създава предпоставки за бъдещи братоубийствени войни.

DSC_0771Брътвежите за това кой какви интереси имал от акта на освобождението още не са започнали. Има ги някъде там в английския парламент или из австро-унгарската преса. А тук – сълзи на радост, камбанен звън! Така са посрещали братушките и в Плевен, и в Търново, и в Самоков, и в София, та и в Одрин…

Според сключения мирен договор: Черна гора, Сърбия и Румъния стават независими държави, а на историческата сцена се появява и България с внушителната площ от 170 хил. кв. км и излаз на Черно море и на Бяло море.

Но всяко чудо за три дни. Разпарчетосаната Санстефанска България е сведена до васално княжество с минимална територия, Източна Румелия е със статут на автономия, Македония си остава постарому… Според новите архитекти, колко му е да се възстанови статуквото! Само че сметката излиза крива, защото тепърва предстои Съединението, Сръбско-Българската война, а след нея − Балканската, Междусъюзническата и още храброст, и още жертви, та да заприличаме поне по територия на онова, което сме били преди повече от пет века.

Но още е рано. В новосъздадена България първо трябва да се установи и укрепи държавността – дело, започнало още с минаването на Дунава и освобождаването на Средна Северна България. Създадената от княз Черказки Гражданска канцелария трябва да пригоди руския административен опит към българските демократични традиции. По-нататък княз Дондуков-Корсаков ще учреди изпълняващия функциите на временно правителство Граждански административен съвет, чиито задачи са изработването на конституция и създаването на силна българска армия, която да брани делото на освобождението.

0 TТрябва да се бърза – Берлинският конгрес е дал срок от девет месеца. Започва усилено военно обучение. Знае се, че при създаденото от хъшове и четници опълчение имало самоотлъчки, отказ от участие в строевата подготовка и в същото време добри резултати в учебните бойни стрелби и в тактическите занятия. През май 1878 г. същото опълчение, доказало вече куража си при Шипка и при Стара Загора, се преобразува в земска войска от 84 750 души и ще трябва да свикне с желязната дисциплина на императорската армия.

А на 10 февруари 1879 г. тържествено се открива Учредителното събрание, положило демократичните устои на България с приемането на 16 април 1879 г. на Търновската конституция. Така до края на април 1879 г. освободителната мисия на Русия за нас е завършена.

Междувременно идва Стамболовото време, а с него и модата на русофобите.

Това си мислех, докато разглеждах старите снимки. На една от тях едър мустакат юначага, със снажна осанка, с военен мундир, обкичен с ордени, на шията с Георгиевски кръст за храброст, прикрепя нежно съпругата си. Това е братът на прадядото на мъжа ми − Христо Захариев, роден в далечната 1842 г. в Самоков – град, известен със занаятчиите си, с иконописната си школа, с будните възрожденци.

Най-голям син в многолюдната челяд на Захари и Гроздена, той е изпратен при чичо си в Цариград, където завършва с отличие Галатасарайския лицей в Цариград и продължава образованието си в Италия. Назначен е по-късно от солунския паша за началник на най-голямата в Източна Европа телеграфопощенска станция в гр. Вльора (Албания), чрез която турското правителство изпраща телеграми на западните държави. По това време организацията на турските пощи била слаба, свидетелства в спомените си някогашният пощенски служител Петър Матеев:

”Пристигналите писма в един конак се изсипваха в панери и всеки, който очакваше писмо, сам си го издирваше… Раздавателна служба не съществуваше даже в Цариград. Надписите на писмата задължително биваха написвани на турски език.”

Не ще да е било трудно на Христо Захариев в навечерието на Руско-турската война, когато се налагало да работи и нощем, да преписва шифрованите телеграми. По-трудно е било да ги изпраща по доверени лица на руския консул в Италия. Когато турското разузнаване го разкрива, той успява да се укрие при блокадата и с помощта на италиански дипломати да замине за Рим, а оттам за Санкт-Петербург. Вероятно там се присъединява към Българското опълчение и тъй като отлично владеел 5 езика: френски, италиански, гръцки, турски и албански, е назначен за преводач в щаба на генерал Гурко.

А името на този легендарен генерал, първоначално не фигурира в списъците на висшите офицери, призовани в Дунавската армия. Обиден, Гурко, който наскоро публично е подкрепил идеята за мълниеносно настъпление на Балканите, се затваря у дома си в Петербург. Но скоро идва и неговият час – трябва бързо да се овладеят старопланинските проходи. Самият главнокомандващ великият княз Николай Николаевич го извиква със заповед да поведе сформирания Преден отряд. Чакат го блестящите операции при Телиш, Горни и Долни Дъбник, Етрополе, София, Пловдив…но това е по-нататък към края на войната. А сега, в началото, Предния отряд, който е и най-малоброен, се състои от 12 000 души, като тук са включени и първите български опълченски дружини. С тях ген. Гурко освобождава на 7 юли някогашната българска столица Търново, преминава  за 3 дни Стара планина през труднодостъпния Хаинбоазкия проход (дн. Проход на Републиката), за да освободи Казанлък, а после се включва в сраженията при Нова Загора и води епични боеве за отбраната на Стара Загора, където в защита на Самарското знаме загиват един след друг петима знаменосци. След падането на Плевен му предстои нова трудна военна операция . Гурко, вече начело на Западния отряд, се подготвя за зимно преминаване на Балкана.. Пътят към София минава през снежни бури и необикновен студ. Ако проследим марша на войската, той е зашеметяващ: 4 януари – София е освободена, 16 януари – освободен е Пловдив, 26 януари – авангардните части от отряда на генерал Гурко навлизат в Одрин…

В кои от тези сражения е взел участие Христо Захариев родовата памет не казва, нали не са останали преки наследници. В избелелия брой на в-к „Самоковска комуна“ можем да прочетем, че е участвал в много боеве. Оттам ще са и ордените, и Георгиевския кръст. Пише и, че след Освобождението е станал главен секретар на Българските пощи и телеграфи и е уволнен от Стамболов, защото е отявлен русофил. Погладувал, но русофоб не станал. Нататък се знае, че е бил инспектор по железниците, после началник на отдел в Министерството на търговията и земеделието… Следите му се мяркат назад във времето – един от многото строители на възродена България, който както и хилядите знайни и незнайни българи и руски войници, е вградил живота и подвига си в темелите на нашето Освобождение, за да може на този пиедестал от кръв, кости и бойна слава да се роди отново България с величието на Трети март.

Анелия Янковска-Сенгалевич

В. „СЕГА“, 1-2 март 2014 г.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s