Школата „Анали” и Средиземноморието на Фернан Бродел

През целия ХХ в. едва ли може да се посочи по-влиятелна група от учени-историци от тази, чиято официална трибуна за изява – френското списание „Annales dHistoire économique et sociale”, дава името на историографската школа „Анали”. Основите на „новата историческа наука” са поставени между двете световни войни от Люсиен Февр и Марк Блок. В какво обаче се състои техният новаторски принос, будещ толкова противоречиви чувства както у англосаксонските научни кръгове, така и у марксистките историографи? annalesАналистите, подобно на марксистите отхвърлят традиционното и повсеместно виждане за историческата наука като описание и регистриране на факти, като изучаване на събития (histoire événementielle) от политическата история, дипломатическите отношения или живота на елитите. Същовременно обаче странят от опростенческия еволюционизъм на марксистката историография, която на свой ред ги обявява за „консервативни” учени. Отхвърляйки „събитийната история”, Февр и Блок се обявяват за интегрален подход в научното изследване, за една интегрална, тотална (histoire totale) и комплексна историческа наука, обхващаща социалните, психологическите, моралните, религиозните, естетическите, политическите, икономическите и културните аспекти на човешкия живот. А това е нещо много различно както от концепцията на позитивистите, така и от подхода на марксистите да обясняват всичко през призмата на класовата борба, породена от икономическите отношения. В този смисъл интегралният подход критикува абсолютизирането на писмените извори – за Февр историкът трябва да използва всичко, всяка следа, останала от човека – „думите, знаците, пейзажите, късове керамика, форми на земеделие, изсъхнали треви, конски такъми, геоложки експертизи на минерали, анализи на химическия състав на метала за шпаги”[1]. Появяват се изследвания на „манталитети” (mentalités), на мисловните нагласи, на устойчиви във времето представи и вярвания, като това за кралете – чудотворци на Марк Блок (1924), „Трите съсловия” на Жорж Дюби (1981) или пък есетата на Жак льо Гоф върху въображаемия свят на средновековието.

braudelПионерите на базираната в Париж школа „Анали” са силно повлияни от изследванията на скромния белгийски историк Анри Пирен върху ранното Средновековие („Мохамед и Карл Велики”, 1937)[2], където той прилага „дългосрочния” (longue durée) подход на историческо изследване. Концепцията за различната скорост на историческото време е блестящо развита във фундаменталния труд на Фернан Бродел – учен от второто поколение аналисти, за когото в историята има стремителни изменения, осъществени в кратки времеви периоди (напр. политически събития, революционни промени), но водещо е забавеното движение на дългата продължителност, останало почти незабележимо за повечето историци, защото обхваща големи периоди от човешката история[3]. Това е географското време, времето на средата. Една „неподвижна история – тази на човека и на неговите взаимоотношения със заобикалящата го среда”[4]. Второто ниво на историческото време обхваща социалната, икономическа и културна история, история с „бавен ритъм”, която е дългосрочна, но и по-податлива на промени от природната среда. Едва като трети план идва традиционната „събитийна история”. Заслугата на Бродел е именно в стройното построяване и систематизиране на тази концепция за историческото време в три плана: географско, социално и индивидуално[5]. Ето защо в „Средиземно море и средиземноморският свят по времето на Филип ІІ” (1949) образът на испанския монарх от ХVІ в. е твърде епизодичен и по-скоро трябва да говорим за един тотален и комплексен разрез на Средиземноморския свят с неговите географски, климатични, демографски, социални и икономически особености.

От особено значение е първият план, разгърнат от Бродел. Впрочем, едва ли някой преди него е отдавал толкова огромно значение на въздействието на природната среда върху развитието на човешките култури. За френския историк морето, Средиземно море със своята източна и западна зона е онова свързващо звено, което създава Средиземноморието – там хората пътуват, ловят риба, воюват. Чрез него общуват помежду си[6]Jean-François_Roussin._De_la_Mer_Méditerranée._1674Бродел твърди, че планините, полупланините (плата, подножия, хълмове) и равнините моделират специфични човешки общности. И макар виждането му за планините като първоначално и най-древно обиталище на човека да е твърде дискусионно[7], заключенията му за териториите над 500 м надморска височина като пространства на оскъдица и на особена свобода извън цивилизациите и нормите, налагани от религиите или обществените модели, са блестящи. И действително, дори когато разполагат с разнообразие на ресурси, планините нямат капацитета да изхранват големи общности от хора, което води до една непрекъсната миграция навън, към ниското, вкл. под формата на трансхумантно пастирство. Същевременно планината отблъсква голямата история: феодализмът така и не успява да пусне своите корени в болшинството планински зони[8], а католическите мисионери с тревога съобщават за битуването на една народна вяра, слабо напомняща каноничното християнство – както в Босна, така и на остров Корсика[9]. От съществено, но не определящо значение за Бродел са „подпрените” земи, разположени между 200 и 400 м надморска височина, които създават оптимални за обитаване условия. Що се отнася до равнините, тях стереотипно свързваме с изобилие, богатство, удобства, лесен живот, урбанизъм. Бродел прави опит да разчупи това виждане, като убеди читателя, че средиземноморските равнини винаги са били трудни за овладяване – било поради разливи на реките, заблатявания и свързаните с тях епидемии, било поради опасността от пиратство по крайбрежията и политическа нестабилност. За Бродел те са „картини на тъга и пустош”[10] до момента на тяхното облагородяване и отводняване, настъпило твърде късно в историята. За да стане това обаче е нужна целенасочена политика на значими в политическо и икономическо отношение фактори. painting9-300Големите усилия изискват влагането на големи ресурси. Въпреки епизодичните опити на държавите да орегулират нещата[11], в крайна сметка се стига до подчиняването на равнината, на огромните пространства, засети монотонно с една и съща стопанска култура, на богатия и силния, на аристократа и капиталиста. Така равнината се оказва територия на зависимото селячество, а планината – на свободното. Разбира се, това далеч не са два свята, съществуващи паралелно. Доказват го включително непрекъснатите премествания на хора от високото към ниското и обратно под формата на миграционна паша или номадизъм.

Другият значим фактор на природната среда, освен географският, е климатът. Средиземноморието, белязано от влиянието на Сахара и Атлантическия океан за Бродел е там, където виреят маслините, лозята и житата. За него наличието на тези три култури са плод на климатично единство и свидетелство за „една и съща аграрна цивилизация, една и съща победа на хората над природата”[12] Този климат обаче само привидно е благоприятен. Лятото носи суша, а зимата – наводнения. Тези две екстремали и въобще твърде многото климатични фактори на несигурност са причина за умереността на средиземноморския живот, белязан от скромност, бедност и несигурност[13]. Това е видно дори от средиземноморската диета. 971D628D11632CFE099F344A24F7A_h316_w628_m5_cCzXXLbIXЗимата е тежка и трудна, почти парализира трафика, но в същото време е период на мир, период на почивка за всички. Лятото пък е стремително за всички области на човешката дейност, но дава тласък и на големите епидемии. И все пак Бродел, сякаш за да опровергае породилите се по-късно обвинения за природен детерминизъм[14], прави своите заключения с изричната уговорка, че „животът на хората отговаря на повелите на средата, но и ги заобикаля”, търси начини да се освободи от тази зависимост[15]. Зимата парализира морския трафик, но не го спира – примерите за корабоплаване през този сезон са твърде много, за да ги наречем изключения от правилото. Всъщност, най-голямата критика, която можем да отправим  към концепцията на Бродел и въобще на аналистите е стремежът им към обобщение, към генерализиране, към всеобхватност на изследването. Това по същество е един позитивистки стремеж, който понякога поставя под съмнение достоверността на изследванията поради риска от погрешно конструиране на едно минало, откъснато от фактологията на събитийната история. И въпреки всичко, приносът на „Средиземно море и Средиземноморието по времето на Филип ІІ” е огромен и революционен. В методологическата му основа стоят синхронният „хоризонтален” интегрален подход на „тоталната история” и диахронната „вертикална” концепция за триплановото историческо време, благодарение на които редица аспекти от човешкото минало са извадени на светло и са открити за науката.

* * *

Обект на изследване за аналистите е преди всичко историята на писмените средновековни общества преди Ренесанса. Приложима ли е обаче методологията на Бродел по отношение на праисторията и праисторическите култури? Не само е приложима, но е и единствено възможна, първо, с оглед на интегралния, комплексен подход, вкл. на изучаването на идеи и мисловни нагласи и въобще на работата с извори извън писмените, възприета от школата „Анали”. Med-agesПоказателно е и убеждението на Жак льо Гоф, че за него обществото на средновековния Запад се доближава до примитивните общества, тъй като живее в „дълговременността” (la longue durée) и се вписва по-добре във фолклора, отколкото в историята[16]. За него и за Жорж Дюби това общество е един селски, „див свят”[17], безписмен и откъснат от елита, де факто ако не праисторически, то поне протоисторически. Всъщност аналистите нерядко подхождат така, както са принудени да подхождат лишените от писмени извори праисторици при изследването на праисторическите култури – комплексно и интердисциплинарно. Разбира се, при липсата на достатъчно данни за онзи трети план, присъщ на историческото време – събитийния, рискът от погрешна реконструкция на миналото винаги съществува.

Георги Сенгалевич


[1] Стоянов, Ж. Изворознание и историческо познание, http://www.clio.uni-sofia.bg/BG/archivistika/LIZVORI.pdf, с. 24.

[2] Trevor-Roper, H. R. Fernand Braudel, the Annales, and the Mediterranean. – The Journal of Modern History, Vol. 44, No. 4 (Dec., 1972), p. 472-473.

[3] Ленкова, Г. Френската историческа мисъл през ХХ в. – тенденции и развитие, http://www.sustz.com/Proceeding08/Papers/SOCIAL%20STUDIES/Lenkova_Grozdanka.pdf, 2008, с. 4.

[4] Бродел, Ф. Средиземно море и средиземноморският свят по времето на Филип ІІ, кн. 1. София, 1998, с. 13.

[5] Пак там, с. 14.

[6] Пак там, с. 269-270.

[7] Пак там, с. 47-48.

[8] Пак там, с. 34-37.

[9] Пак там, с. 32-33.

[10] Пак там, с. 56.

[11] Пак там, с. 73.

[12] Пак там, с. 228.

[13] Пак там, с. 233.

[14] Moon, D. Fernand Braudel and the Annales School, http://library.universalhistory.net/wp-content/uploads/2011/05/david_moon_FernandBraudel_and_the_Annales_School.pdf, 2007, p. 5.

[15] Бродел, Ф. Средиземно море и средиземноморският свят по времето на Филип ІІ, кн. 1, с. 259.

[16] Льо Гоф, Ж. Цивилизацията на средновековния Запад. София, 1999, с. 14.

[17] Дюби, Ж. Времето на катедралите. София, 2004, с. 16.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s