ЗАСЛУЖАВА ЛИ ЕС НОБЕЛОВА НАГРАДА ЗА МИР?

Империализмът на Брюксел тласка Европа към цивилизационна катастрофа – културна, икономическа и социална

            Нобеловата награда за мир – престижно отличие, с което през годините са били удостоявани личности като Мартин Лутър Кинг, Майка Тереза, Нелсън Мандела… Списъкът е дълъг. 12 октомври 2012: в подтискащата късна есен все по-краткият ден, в който тъне норвежката столица, е оправданието за някои, ако не да си теглят куршума или да ликвидират хладнокръвно група деца на някой близък остров, то да извършат някоя друга лудост, за да разчупят депресиращото ежедневие. И ето, световните медии загърмяват: Нобеловият комитет в Осло присъжда тазгодишната награда за мир на… Европейския съюз, за „приноса му вече повече от 6 десетилетия в напредъка на мира и помирението, демокрацията и човешките права в Европа”. 

„Цели 6 десетилетия?”, ще възкликнем с учудване. Но как всъщност започна всичко? На 8 и 9 май 1945 г., с решаващата намеса на Червената армия и Съюзниците за Стария континент окончателно приключва кървавата Втора Световна война. Броени години след това Европа е разделена идеологически на Източен и Западен блок, консолидирани военно във Варшавския договор и НАТО. Десетилетия наред, та чак до 1991 не нещо друго, а двуполюсният модел в света и преди всичко удържащият ефект на ядреното оръжие не допуска Европа да стане арена на нови  мащабни конфликти. Е, ще се запитате – тогава какъв принос има Евросъюзът в „напредъка на мира” през тези следвоенни години? По това време ЕС, който днес познаваме, все още съществува единствено в умовете на няколко „просветени” европеисти, макар идеята за обединение на суверенните държави да е подета от знакови фигури като ген. дьо Гол и Уинстън Чърчил. Незнайно как обаче, още в зародиш превес над тяхната „Европа на нациите” взимат бюрократите – дребни души, като френския министър Робер Шуман или пък “прагматичния интернационалист” Жан Моне, останал в аналите с фразата, произнесена пред ООН: „Европейците трябва да бъдат поведени към супердържава, без да съзнават какво точно се случва с тях”. wm-b-europeТихомълком се пристъпва към постепенното, еволюционно и съвсем преднамерено осъществяване на един проект, който да превърне континента в държавата Европа със свой собствен център, институции (правителство, парламент, централна банка и съд) и символи (знаме, химн). Това наше светло бъдеще е детайлно описано още в далечната 1950 г. от един от „бащите-основатели” – бившия комунист Алтиеро Спинели. Впрочем, идеята за „Обединена Европа” далеч не е толкова млада и непорочна, както ни я представят – и ако Карл Велики едва ли е имал подобни грандомански планове, то с увереност можем да твърдим, че именно Наполеон и Хитлер са истинските исторически предвестници на „единството в многообразието”, на обединяването на Европа в един политически субект и с един център. Нищо ново на Стария континент, а както знаем, историята има досадния навик да се повтаря като фарс. Рождението на „Нова Европа”, според легендата, се състои на 9 май – „Ден на Европа” (да не се бърка с „Деня на победата”). Годината е не 1945, а 1950 – Робер Шуман предлага създаването на Европейска общност за въглищата и стоманата.

DEU Bundestag Europa Reform Auftakt

7 години по-късно шестте страни в нея, начело с ФРГ и Франция, подписват Римския договор, с който стартира Европейската икономическа общност (ЕИО). През 1960 г. Великобритания на свой ред основава алтернативната Европейска асоциация за свободна търговия (ЕАСТ), в която се включват още Австрия, Швейцария, скандинавските страни, Исландия, Португалия. Първоначално резултатът е 7 на 6 в полза на ЕАСТ. През 1973 г. интригата обаче се разплита с присъединяването и на Британия към ЕИО. Започва да се създава усещането, че няма друг път, освен обединението, че е престижно да си част от „Съединените европейски щати”, особено ако искаш да си в крак с времето. Тогава обаче се проявява и първата индикация, че нещо не е наред: Норвегия остава неутрална, след като гражданите й отхвърлят членството на референдум. Въпреки това интеграционните процеси се задълбочават: през 1979 г. членовете на Европейския парламент за първи път са избрани пряко, а през 80-те към ЕИО се присъединяват и страните от Юга – Гърция, Испания, Португалия. Същевременно в сила влиза Шенгенското споразумение, с което падат границите, а знамето с 12 звезди се утвърждава като официален символ. Наближава часът за решаващата крачка, особено след падането на „Желязната завеса”. Пред планираното още преди 4 десетилетия конституиране на Европейски съюз има само една пречка – „Желязната лейди”, макар и долюбвана от пазарите заради неолибералните си политики, се оказва крайно неудобна със съпротивата си срещу напредването на евроинтеграцията и отнемането на суверенитет от британските парламент, правителство и централна банка. През 1990 г. г-жа Тачър обаче е свалена от власт след вътрешнопартиен преврат на консерватори-еврофили, което дава възможност след две години в Маастрихт 12-те страни-членки да подпишат договора, поставящ основите на ЕС и на общата валута – еврото.

lisbon-bullies-irish

И макар народът на Дания да отхвърля ратификацията му на референдум  през 1992 г., оказва се, че връщане назад няма. Северната страна е принудена да проведе второ допитване година по-късно, когато датчаните вече гласуват „правилно” – евроелитът е убеден, че гражданите са твърде непросветени и недорасли, за да осъзнаят величието на това, което им се готви. Ситуацията се повтаря и през 2001 г., когато ирландците отхвърлят Договора от Ница, но са накарани да преосмислят позицията си година по-късно. Същевременно еврото влиза в обращение като официална валута на 17 страни-членки. С последващото присъединяване на държавите от Източна Европа еврократите решават, че е дошло времето за още една решителна стъпка – проваленият френски президент Жискар д`Естен сътворява Конституцията на Европа, решително отхвърлена на референдуми от народите на Франция и Холандия. Еврофанатиците обаче не падат по гръб – измислят т. нар. Лисабонски договор, повтарящ същите текстове, но под по-завоалирана форма, която не изисква провеждането на референдуми.

popularity-european-union_166.jpg

С едно изключение: Ирландия, където всеки международен договор трябва да се одобри от населението. Присъдата не закъснява: през 2008 г. ирландците отхвърлят Договора от Лисабон, което предизвиква смут и паника в Брюксел. Отново се прибягва до старото, вече изпитано решение – „избори до дупка”, докато ирландците не се „поправят” на повторен референдум година по-късно. Демокрацията отново се оказва пречка, а не решение.

Равносметката днес: Европейският съюз е империя със свой президент и правителство (комисията), чиято власт се опира на армия от 54 000 анонимни чиновници, 3325 от които са по-добре платени от британския премиер (над 300 000 лв), докато 27-те комисари получават месечно над 500 000 лв. В империите, както знаем, място за демокрация няма. Ето защо „демократичният орган” на съюза – Европарламентът, се състои от едва 754 члена. Това е и единственият парламент в света, който няма право на законодателна инициатива, и където основното занимание е лобизъм и клакьорско ръкопляскане на Барозу и компания.

12713_295756817196803_1408676311_n

Всъщност нито един от аргументите за „повече Европа” не се оправда – ЕС не се превърна в глобален играч, нито във Велика сила, а малцина са чували кой е Херман ван Ромпой – президентът, заплатен по-добре от Барак Обама. Време е да се простим и с друга илюзия за Обединена Европа – тя никога не е била замислена като християнски клуб, точно обратното. Цялата конструкция в идеологически план се крепи на най-опасната утопия в човешката история – либерализма. На готовността да предпочетеш личността пред обществото. Да спасиш един индивид, като същевременно заличиш цели общества. Догмите за политическа коректност и мултикултурно общество преобърнаха фундаменталния ред на християнските ценности, върху които се крепи Европа вече две хилядолетия, отхвърлиха сблъсъка на „доброто” и „злото” с мотива, че „всеки си има своята истина”. Новият „ред” е неомарксически, като този път в ролята на привилегировани са не пролетариатът и хората на труда, а всевъзможните сексуални, етнически и религиозни малцинства. Разбрахте ли сега защо бяха премахнати ореолите на светите братя Кирил и Методий, които Словакия постави върху юбилейни монети? 121Политическият спектър също се „либерализира”, като християндемокрацията и социалдемокрацията се изпразниха от съдържание. Националните държави, родили демокрацията на континента, бяха обявени за отживелица, за виновници за войни и катастрофи, а националните движения бяха заклеймени като „фашистки” и „ксенофобски”, докато със старомодната „нереформирана” левица се поведе скрита война, в която се включиха дори тайни подразделения на НАТО, отговорни за терористичната „Операция Гладио”. Днес демокрацията като глас на мнозинството е заклеймена и подменена с плурализма, където право на мнение имат само либералите.

Желаният от наивника Фукуяма „край на историята”, т.е. окончателната победа на западната либерална демокрация, която да сложи край на социокултурните промени, обаче така и не настъпи. Както впрочем неведнъж се е случвало в историята, нещата започват да се разпадат, когато икономиката бива подчинена на политически проекти. Еврозоната, вместо стабилност, донесе икономическа и социална катастрофа за много от страните, и доказа на практика, че обединението не работи. Днес Обединена Европа не носи „мир и помирение” а ново разделение – този път между богатите от Севера, начело с Германия, и на „бедните роднини” от Юга. Наричаха ги как ли не – PIGS (букв. „прасета”, абревиатура за Португалия, Италия, Гърция и Испания), мързеливци, ояли се хрантутници. 541108_10151261787297363_613653797_nНа никого не му хрумна, че не може да има валутен съюз между страни с различен икономически профил, с различни културни възприятия и манталитет. Че докато северните протестантски нации издигат в култ труда, страните от средиземноморската „периферия” ценят преди всичко живота. Днес задлъжнелите страни са затворени в капана на еврото, а най-зловещият експеримент се осъществява в южната ни съседка, превърната в протекторат, управляван от работна група, начело с немеца Хорст Райхенбах. Неговата задача е да наложи на всяка цена варварските мерки на Тройката ЕС-МВФ-ЕЦБ, с цел уж изплащането на колосалния външен дълг на страната. Днес този дълг е нараснал до над 170 % от БВП при нива от 129 на сто преди „спасяването”. Пропагандата поддържа представата, че някой дава милиарди на гърците, макар всъщност да става дума за нови дългове, отпускани от членките на еврозоната, които отиват изцяло за банките-кредитори. В замяна се изисква прилагането на гръцкия вариант на неолибералния план „Ран – Ът”, включващ тотална криминална приватизация, унищожаване на държавния сектор, орязване на трудовите права, мизерни доходи и пенсии – мерки, които доведоха само за две години до свиване с една четвърт на брутния вътрешен продукт, до безработица от 26 % и икономическа рецесия от – 5 пункта, до закриването на стотици хиляди малки и средни предприятия, 20 000 нови бездомници по улиците на Атина, рязък скок на самоубийствата и масова имиграция на младите хора. Но защо, ще се запитате, еврократите тласкат Гърция в задънена улица, ако действително искат да я задържат в еврозоната? 564836_10151291093542363_957959447_nЗа всеки е пределно ясно, че ако една страна напусне, ще последват и други и това ще бъде краят на европейската мечта. Защо тогава не се прибегне до обявяването на дълга за „омразен”, за натрупан от корумпирани правителства без знанието и в ущърб на народа и до анулирането му, както направиха Ирак и Еквадор? Френските и немските банки имат достатъчно ресурси, за да се справят с щетите от евентуалните загуби. Все пак вината за кризата е и тяхна – отпускали са безогледно заеми на неплатежоспособни страни. Причината е, че политическият елит в Европа е обвързан на живот и смърт с още една утопия, освен тази за Обединена Европа. Става дума за „свободния пазар”, постулиран от безчовечната неолиберална икономическа доктрина. Същата доктрина, която навремето позволи на западногерманския капитал да изсмуче десетата икономическа сила в света – ГДР, и да я превърне в мизерен придатък. Същата доктрина, която опустоши и България, и която докара постсъветска Русия на ръба на териториалния разпад. Днес алчността на транснационалния капитал и мерките, налагани от неговите агенти в Брюксел, заплашват социалния мир в цяла Европа. Надяват се, че народите ще се пречупят. 521869_10150949447163591_1261648918_nЗа да не претърпят загуби банките, европейските лидери, начело с Меркел, в момента създават механизъм, в който данъкоплатците от богатите страни да изплащат под формата на спасителни пакети огромните дългове на закъсалите страни от Юга. Т. нар. Европейски механизъм за стабилност (ЕСМ) ще бъде нещо като европейски валутен фонд, управляван от неизбрани от никого чиновници, ползващи се с пълен имунитет, които ще имат правото да изискат колкото пари си решат от всяка страна в еврозоната, без право на отказ. Неолибералните мерки пък ще станат единствено приемливите и законни съгласно подготвения от екипа на германския канцлер фискален пакт, който скоро ще бъде ратифициран и от България. Идеите на Джон Мейнард Кейнс, изкарал САЩ от Голямата депресия чрез силна намеса на държавата в икономиката, са заклеймени като ерес.

Но да се върнем в студената норвежка столица – на 10 декември ЕС бе удостоен на пищна церемония с Нобела за мир, въпреки протеста на трима емблематични лауреати, на Международното бюро за мир и Световния съвет за мир. Брюксел утвърждавал „мира и помирението, демокрацията и човешките права”, докато в същия момент в Близкия изток мъченически загиват християни, избивани от финансираните от същия този съюз ислямисти. Днес реалността е плашеща: демокрацията е захвърлена в кошчето, националните парламенти коват едва 25 на сто от законите в Общността, а диктатът на европейските съдилища е повсеместен. Новият ЕСМ пък ще се превърне в дългова хунта.

1350036687

Политическият елит, който управлява Европа днес, е идейно импотентен, привързан към догмите за „Обединена Европа” и „свободния пазар” и дотолкова преплетен с наднационалния капитал, че може би вече трябва да говорим за корпоратокрация в Европа. Елит, нежелаещ да приеме, че има и друг изход от всеобхватната ценностна, икономическа и социална криза, че може би има шанс да избегнем цивилизационната катастрофа. Ситуацията изглежда под пълния контрол на Брюксел, но това е последната илюзия. Европа на цивилизационния упадък, на моралния релативизъм, на бюрократичния диктат, Европа на страните първа и втора категория, на икономическата и социалната разруха не е еднопосочна улица. Каква е алтернативата, ще попитате. Къде да я намерим? Дали пък не е време да обърнем поглед към един друг регион от света, който изживява възход? Регион, който отхвърли неолибералния диктат на МВФ и Световната банка и колониалната зависимост от наднационалните корпорации. Регион, който разчупи оковите на идеологиите, на лявата и дясната догма в лицето на национално отговорни политици, търсещи решения в полза на мнозинството. Става дума за Латинска Америка, чиито национални държави днес се обединяват в УНАСУР – „Съюза на Юга”, който обаче далеч не е империалистическа сила. По същия начин един друг Европейски съюз е не само възможен, но и необходим – да обърнем посоката с нашите съзидателни идеи!

Георги Сенгалевич

В. „Атака“, бр. 47 / 14-20 декември 2012

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s