НАБЛИЖАВА ЛИ ВРЕМЕТО НА РЕВОЛЮЦИИТЕ В ЕВРОПА?

Възходът на националните движения е кошмар за еврократите

Добре е отвреме навреме да си припомняме емблематичната и отрезвяваща мисъл на британския държавник Чърчил, че демокрацията е нещо ужасно, но по-добро просто не е измислено. Днес страните от Европа живеят именно в демокрация. Поне привидно. Във всички конституции без изключение е записано, че цялата власт произтича от народа и принадлежи нему. Това обаче са само декларации на добра воля, защото почти никога и никъде властта не е принадлежала на народа, още по-малко през последните няколко десетилетия. Реално живеем в система, която легитимира една шепа управници посредством избори през 4 или 5 години, т.е. народът има реалната власт да се произнесе само в един ден през няколко години от по 365 дни всяка, и то под натиска на манипулативни и корумпирани медии, които компрометират демократичния процес. Швейцария със своята пряка демокрация, разбира се, е екзотично изключение в това отношение. Затова не е и в Евросъюза. Т. нар. „представителна демокрация” всъщност не е нищо повече от добре прикрита зад приятните текстове на конституциите система на парламентарен тоталитаризъм, която често работи в ущърб на народа и против неговата воля, както например е у нас по драматично много въпроси. А както гласи един популярен напоследък лозунг, когато правдата се превърне в безправие, съпротивата е задължителна.

Въпросът за засилващия се дефицит на демокрация става все по-крещящ в цяла Европа, особено след налагането на крайно непопулярните и антинародни мерки за финансова дисциплина в много от държавите-членки на ЕС. А те дойдоха като резултат от криза, криза не просто финансова и икономическа, но и политическа и културна. Криза на широко прокламираната преди повече от 50 години идея за Обединена Европа, за една нова федералистка държава, в която повече няма да има нации и национализми, няма да има войни, а единство в многообразието, мултикултурализъм, вечен мир и просперитет.

Доста примамлив идеал, особено като се имат предвид близо 70-те млн. жертви, дадени от Европа в една умопомрачителна Световна война. В допълнение към това европейските християндемократи си въобразиха, че „Обединена Европа” ще бъде християнска крепост, социалистите пък провидяха една силна Европа – опозиция на САЩ. Случи се точно обратното – ЕС поддържа ислямизацията и е напълно подчинен на Вашингтон. Но както казва Бърнард Шоу, пътят към ада е постлан с добри намерения. Тихомълком, стъпка по стъпка красивата евроутопия се изроди в тежка и сложна бюрократична машина с десетки хиляди анонимни и безлични, но добре платени чиновници, сновящи из неприветливи сгради-мастодонти в Брюксел и Страсбург. Появиха се и неизбрани от никого самозвани комисари, председатели и даже президенти на ЕС, които взеха да си въобразяват, че могат да дърпат конците на националните правителства. Забележителни политици от ранга на Уинстън Чърчил, ген. Дьо Гол и Маргарет Тачър отрано проумяха накъде се е запътила следвоенна  Европа, но тяхната гледна точка бе успешно заглушавана дълги години от една нововъзникнала клика еврократи, обединяваща десни, леви и центристи, прегърнали със сърце и душа идеологията на европеизма.

До момента, в който еврофанатиците не сметнаха, че е дошло времето за прокламиране на раждането на нова държава – държавата Европа. През 1993 г. с Маастрихтското споразумение Европейската общност мимикрира в „Европейски съюз”, а все по-често из Стария континент взе да се развява синьото знаме с 12 звезди, както и по повод и без повод да звучи „Одата на радостта”. През 1999 г. се появи общата европейска валута, еврото. Появи се и текстът, обявен гръмко за „конституция на Европа” от някакъв „Съвет на мъдреците”, председателстван от сенилния и провален бивш френски президент Жискар д`Естен, вживял се доста гротескно в ролята на Моисей със скрижалите. Във всичко това нямаше да има нищо лошо, стига идеалът за „Обединена Европа” да беше припознат и от самите европейци: реално обаче Договорът от Маастрихт за основаване на ЕС беше отхвърлен от Дания на национален референдум през 1992, договорът от Ница – отхвърлен от Ирландия през 2001, а самата евроконституция получи червен картон от французите и холандците през 2005 г.

По-късно тя подло се прероди в Договора от Лисабон, който пък беше отхвърлен на референдум от ирландците през 2008 г. Куриозното е, че въпреки мощната съпротива срещу федералисткия централизиран модел за Европа всички гореспоменати документи влязоха в сила посредством срамни процедурни хватки, елементарно изнудване или директни заплахи срещу цели народи. Ето защо днес ЕС е една наднационална свръхдържава, една същинска империя с 27 провинции. А в империите място за демокрация няма. Националните правителства са принудени да се съобразяват с безброй директиви на неизбраната от никого брюкселска върхушка. Обезсилените национални парламенти, органите на представителната демокрация, приемат едва 20 % от законодателствата на страните-членки, та какво ли остава за „върховните суверени” – народите на Европа?

Световната криза на глобализма и ултралибералния капитализъм не само не подмина континента, ами успя да отнеме утопичната привлекателност на проекта за Обединена Европа. Обречените опити да се спаси вече мъртвото евро доведоха до силно социално напрежение и осветлиха пълното отсъствие на каквато и да била солидарност между страните-членки. „Обединената Европа” като същински колос на глинени крака много лесно се разслои на няколко отбора. Безпомощните и нелегитимни комисари в Брюксел бързо отстъпиха инициативата на френско-германския тандем Меркел – Саркози, който, вместо да остави Гърция, Португалия, Италия да възстановят старите си национални валути и да решат много лесно финансово-икономическите си проблеми, сметна за напълно приемливо да жертва изпадналите в дългова криза страни от Южна Европа, само и само да се спаси единството на общата валута. Сляпо следвайки безумната максима, че панацея за проблемите е „повече Европа” (първоизточникът на проблемите), еврократите тласнаха съюза към финалната степен на интеграция – общ фискален съюз на страните-членки, който ще обезоръжи напълно националните правителства и ще обезмисли тяхното съществуване. Пред влизането му в действие има само една пречка: предстоящият след месец референдум в Ирландия, но предвид дългогодишния опит на еврократите да игнорират мнението на гражданите, резултатът едва ли ще има значение.

Разумните политически сили в Европа, естествено, далеч не стоят със скръстени ръце в навечерието на бурята, която предстои. Само преди дни в една от страните от „отбор А” на ЕС – Франция, се проведе първият тур на президентските избори. Резултатите сковаха Брюксел: кандидатите, които се противопоставят на ЕС в днешния му вид, събраха 33 % от гласовете.

Сред тях се откроява водачката на Националния фронт (FN) Марин льо Пен, която, като представител на новата социална десница и в духа на модерния национализъм се обяви за напускане на ЕС и НАТО, за възстановяване на френския франк, за спиране на имиграцията и ислямизацията, за защита на малкия човек от произвола на банките и експлоатацията на наднационалните корпорации. След като един от всеки пет французи пусна бюлетина за льо Пен, Еврокомисията на Барозу реагира истерично и в духа на конгрес на КПСС с призиви, директиви и заплахи кой е верният път и кои са правилните идеи. Страстите се нажежиха още повече, след като ден след историческия резултат на френските патриоти правителството на Холандия (държава вече от отбор „Б” в ЕС) беше торпилирано от набиращата сила Партия на свободата (PVV) на Герт Вилдерс – друго „страшилище” за еврократите, който заяви категорично, че няма да подкрепи мерки за постигане на финансова дисциплина чрез стягане на коланите под диктата на Брюксел. Там предстоят предсрочни избори. Изключителен възход изживяват патриотичните евроскептични формации и в Австрия. Съгласно последните социологически проучвания, Партията на свободата (FPÖ), заедно с национал-либералния Съюз за бъдеще на Австрия (BZÖ) биха събрали над 31 % от гласовете.

Символ на съпротивата срещу „Обединена Европа” обаче винаги е била Великобритания, която напоследък също като че ли поизпадна от отбор „А”. Консервативното правителство на Камерън, макар да отказа да се включи във фискалния пакт на Меркози, няма смелостта да отхвърли напълно вредния за британската икономика ЕС. Това захранва Партията за независимост (UKIP) на известния с пламенните си речи в Европарламента евроскептик Найджъл Фарадж, която настоява за референдум за напускане на Общността. Тя вече е трета политическа сила и се очаква да спечели следващите евроизбори. На Скандинавския полуостров пък изборен триумф от 20 % и четворно покачване на резултатите отчете партията „Истински финландци” на Тимо Сойни, а също и националистическата партия в Швеция.

Ядро на съпротива срещу всевластието на ЕС са и доста от средноевропейските страни, като Чехия, Словакия и Полша, чиито народи са  всеизвестни с изостреното си чувство за свобода и национално достойнство. Доста дръзко на диктата на ЕС напоследък се противопоставя и националноконсервативният премиер на Унгария Виктор Орбан, заради което понесе и продължава да търпи тежки удари от всички посоки.

На Гергьовден в съседна Сърбия пък ще се разрази същинска битка: страната ще избира между членството в ЕС и свободата в хода на избори „3 в 1”. Редом с открито антиевропейската и проруска Сръбска радикална партия (СРС), за политическа и военна неутралност се обяви и формацията на бившия премиер Воислав Кощуница с аргумента, че Сърбия винаги е била „Изтокът на Запада и Западът на Изтока” и трябва да остане необвързана държава. Въпреки това голяма част от сръбското общество се оставя да бъде залъгвано с примитивните обещания, че с еврочленството ще потекат реки от мед и масло. И то като не забравяме, че ЕС отявлено унижава Сърбия и пламенно подкрепя независимостта на незаконната, ислямистка наркодържава Косово. Въобще мила родна картинка – на нас пък ни затвориха четири блока на АЕЦ „Козлодуй”, измивайки си ръцете с предателството на три български правителства…

Най-актуална за бъдещето на Европа обаче е ситуацията в страната-членка „трета или четвърта категория” – Гърция. На 6 май там ще се проведат предсрочни избори, след като премиерът Папандреу бе свален от поста под диктата на Тройката ЕС-ЕЦБ-МВФ и конкретно на Саркози и Меркел и заменен с неизбрания от никого технократ и банкер Лукас Пападимос. Същото, впрочем, се случи и на Апенините с популярния Берлускони, който бе заменен с марионетката Монти. В Гърция антинародните мерки, обричащи обществото на социален геноцид заради чужди грешки, бяха обявени за безалтернативни с оглед оставането на страната в ЕС и еврозоната. Защото на всеки е ясно, че ако Гърция напусне, ще последват и други и това ще е краят на „Обединена Европа”. Алтернатива обаче има, и то, колкото и парадоксално да звучи, в лицето на разнородната крайна левица, чиято подкрепа за последните 2 години е нараснала от 12 на 36 %! Радикалните проблеми изискват радикално решение: Комунистическата партия на Гърция (ККЕ), която, за разлика от други леви партии по света, никога не е била антихристиянска, е единствената сила, която винаги е отстоявала националния суверенитет на страната, гласувайки последователно срещу ратификацията на европейските договори от Маастрихт и Лисабон.

Сега тя зове за напускане на ЕС, възстановяване на драхмата и нейното девалвиране, което фактически ще анулира дълга. Почти всички останали политически сили (леви, десни и пр.), обявяващи се гръмогласно срещу рестриктивните мерки за икономии, същевременно са верни до смърт на идеала за Обединена Европа. Отсега е ясно като бял ден, че чрез тях олигархията в Брюксел ще успее да залъже голяма част от гръцките избиратели, за да съхрани статуквото в страната и да я задържи в еврозоната.

Всичко това означава само едно – че демокрацията във вида, в който я познаваме, вече не е в състояние бързо и ефективно да решава проблеми, които не търпят отлагане. Макар и успехът на Марин льо Пен във Франция да е впечатляващ, никой не си прави илюзии, че в близките няколко години тя ще дойде на власт, макар идеите й де факто да се подкрепят от мнозинството французи. Същото е положението и в Австрия – евроолигархията ще използва всякакви средства, включително формирането на широки безпринципни коалиции, за да отнеме властта от националистите. Залозите са огромни и не бива да се съмняваме, че позицията относно ЕС в момента е фундаментална за политическата ориентация на всички партии във всички страни-членки на Общността.

Логичният извод е доста плашещ: еврофанатизираната политическа класа е решена на всяка цена да спаси своя проект за „Обединена Европа”, разрушавайки националните държави, сривайки икономиките и игнорирайки напълно гласа на европейците. Едно от предимствата на демократичната система е, че тя предотвратява нагнетяването на недоволство. Когато демокрацията обаче не работи и нещата не се движат във вярната посока, революцията рано или късно е неизбежна като явление. Невиждани демонстрации вече заливат Атина, Рим, Мадрид, Лондон, Будапеща, Прага. Кого ще доведат те на власт обаче? Освен до изостряне на социалните проблеми, задълбочаването на евроинтеграцията ще доведе и до политическо радикализиране, което вече прозира зад възхода на крайната левица в Германия (Лявата партия в страната на Меркел вече печели над 40 % в региони от бившата ГДР), Полша, Франция и Гърция и в засилването на съмнителни движения като „Анонимните” (“Anonymous”), „Недоволните” (“Indignados”)  и “Окупирай Уолстрийт”. Тласкането на политическите настроения в тази крайност може да бъде обуздано и овладяно от нов тип националистически формации, като Националния фронт във Франция, Партията на свободата в Австрия и партия АТАКА у нас, които, освен че се открояват с патриотична, народна, антиглобалистка и евроскептична платформа, която е едновременно и лява, и дясна, са и последният бастион на свободата и демокрацията в Европа.

Георги Сенгалевич

В. „Атака“, бр. 15 / 4 – 10 май 2012.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s