QUO VADIS EUROPA?

Фискалният пакт е заключителен етап в прехода към Европейска империя

            През последните дни средствата за масово осведомяване буквално ни заляха с оптимистични дитирамби как Гърция била „спасена” и на косъм избегнала фалита. Над 85 % от кредиторите на страната се подписали под споразумението за „подстригване” на дълга със 105 млрд., т.е. редуцирането му от 360 до 255 млрд. евро. Безспорно една необходима крачка, но напълно недостатъчна, защото преструктурирането на дълга не е панацея за тоталния срив на гръцката икономика, нито за крушението на социалната система. Фалитът не е избегнат, а само отложен. Проблемът е изключително сложен и се нуждае от задълбочен политически, социален и икономически анализ, и далеч не е само гръцки. Нека обаче първо се абстрахираме от примитивните внушения, че гърците едва ли не били мързеливи и живеели на чужд гръб, че сами си били виновни и сега дошло времето да си платят вересиите (За някои хора изглежда е по-лесно да повярват, че 11 млн. души са мързеливи, отколкото, че един олигархичен „елит” от престъпници е отговорен за кризата). Някак между другото се спомена, че количеството работни часове в южната ни съседка са почти два пъти повече, отколкото в Германия (за чиито жители легендата мълви, че са без изключение най-работливите, най-прецизните и прочие). Разбира се, малцина дръзнаха да попитат къде са близо 500-те млрд. евро, които държавата на Фрау Меркел дължи на гръцкия народ като репарации за едномилионния геноцид през Втората световна война. Малцина си зададоха и въпроса първо кой в Гърция всъщност носи отговорността за взетите заеми – народът или политическият елит, и второ – не са ли отговорни и тези, които са отпускали кредити без да изискват никакви гаранции и да оказват контрол? Защо институции, като МВФ, Euro Group и ECOFIN и дума не обелиха за криза до 2009 г., когато на власт дойде социалистическото правителството на Георгиос Папандреу? Ако прегледаме хронологията на развитие на гръцката криза лесно ще се убедим, че не става дума за случайно нещастно стечение на обстоятелствата, а по-скоро за добре замислен сценарий. Взимайки властта, Папандреу, заедно с финансовия си министър Папаконстантину, поеха на неколкомесечно турне из европейските столици с единствената задача да убедят целия свят, че Гърция е един неспасяем и неплатежоспособен Титаник, като за тази си цел не се посвениха да фалшифицират реалните данни за бюджетния дефицит на страната, завишавайки ги с близо 6 % (от 9,2 на 15). Защо – ще стане дума по-долу. Днес те са разследвани за това си престъпление, но злото вече е сторено. Нужно е да припомним, че в този момент Гърция беше икономически стабилна – състояние, гарантиращо платежоспособността на страната, въпреки колосалния дълг, достигащ 129 % от БВП, или 38 000 долара на глава от населението. В края на 2011 г., след двугодишни „спасителни” пакети за сметка на европейските данъкоплатци и безумно „стягане на коланите”, довело до безработица от 21 %, закриване на 432 000 (!) предприятия и масова приватизация, гръцката икономика навлезе в трайна рецесия от -7 %, а дългът нарасна до 162 % от БВП, или 44 000 долара на човек – внушителна цифра, но несъизмерима с дълговете на друга държава – САЩ, оценявана от няколко агенцийки със съмнителна легитимност с кредитен рейтинг ААА. Следователно е логично да се запитаме каква е разликата между САЩ и Гърция в това уравнение? Кой е този инструмент, който дава на презоеканските финанси необходимата гъвкавост, за да не попаднат във водовъртежа на дълговата криза? Отговорът е простичък – възможността за печатане на пари, самостоятелната монетарна политика. Гърция обаче от 2001 е член на еврозоната, част е от „престижния” валутен съюз на 17 страни-членки на ЕС, толкова лелеян от редица български правителства, и е на практика лишена от възможността да решава сама проблемите си. А решението е също така простичко и не е нужно човек да бъде макроикономист, за да се убеди в елементарната му логика – незабавно възстановяване на гръцката национална валута–драхмата, и нейното девалвиране, което освен фактическото анулиране на дълга ще даде и тласък на националната икономика за сметка на вноса. Решение кристално ясно на всички, с изключение на евробюрокрацията в Брюксел, на идеолозите на Обединена Европа и еврозоната. Но защо, ще се запитате. Защо Гърция просто не бъде оставена да излезе от еврозоната, което би се отразило положително и на самия валутен съюз? Отговорът даде германският канцлер Ангела Маркел в разговор с британския евродепутат и лидер на евроскептиците в Европа Найджъл Фарадж:.”Ако Гърция напусне еврото, ще последват и други страни и това ще бъде краят на нашия европейски проект”. Та причината гръцкото общество да бъде доведено до социална и икономическа агония, до ръба на кървавата революция е единствено страхът от разпад на еврозоната, а оттам и на целия проект за Европейски съюз, за Брюкселска империя. И какво е съдбата на една малка нация пред светлите перспективи на един такъв велик, грандиозен проект? Проект, който обаче не е нищо повече от поредната политическа утопия на късогледа, умствено ограничена и особено опасна групировка еврократи, от поредния опит да се обедини Старият континент в единен организъм и с един център. В този смисъл идеолозите на Обединена Европа съвсем не са новатори – те имат „светлия” пример на Наполеон и френския империализъм, на Хитлер и немския империализъм, на Сталин и съветския империализъм. Всички те обаче се провалиха в „обединяването” на Европа. Подмолно завоалираният зад фасадата на демокрацията и човешките права пореден империалистически проект също е обречен на провал, защото се опитва да изгради съвършено чуждо на европейските култури държавно формирование посредством изкуствена идеология и без обединяваща идентичност, и то върху руините на националните държави – единствения гарант за свободата и демокрацията на нациите в Европа. И както неведнъж вече се е случвало в човешката история, провалът тръгва от опита икономиката да бъде подчинена на политически утопии. Свободното икономическо пространство на ЕС, противно на очакванията, доведе до изолация на общността от външния свят и до повсеместна икономическа стагнация. Еврозоната, обединяваща страни като Германия и Гърция, нямащи нищо общо помежду си, естествено доведе до изгоди за „Четвъртия Райх” и до хаос в страните от Южна Европа. А корените на това несъотвествие между Севера и Юга са изключително дълбинни и се дължат на наличието на поне две различни цивилизации на европейския континент и на липсата на каквато и да било общоевропейска солидарност между страните. Ето защо за здравомислещите хора логичен ход би била реформата на ЕС из основи по посока на обединение на суверенни национални държави – обединение може би по-скромно, но и по-ефективно: една международна икономическа организация без Европарламент  и Еврокомисия, без европейски полиция и армия, без държавни символи, като знаме или химн на Европа. Вместо това евроелитът ни поведе в точно обратната посока, обявявайки, че се нуждаем от „повече Европа”, за да решим проблемите си. Така се роди безумната идея за общ фискален съюз, вече подписан от България, който на практика ще заличи напълно и без това козметичния суверенитет на държавите-членки и ще превърне неизбраната от никого анонимна и „експертна” брюкселска клика в абсолютен господар, определящ вече и бюджетните параметри на подвластните му правителства – наместничества в отделните страни – провинции. Зловеща реалност, която де факто ще постави точка на преходния период към тоталитарна европейска свръхдържава. В този смисъл логично е да се запитаме не беше ли театърът, разигран през 2009 от гръцкия премиер, всъщност един гигантски заговор, един добре премислен сценарий, който да даде „кризисен” тласък на ЕС, като забърза еволюцията му до постигането на окончателната цел, преди междинната валутна фаза на евроинтеграцията да е показала своята несъстоятелност.

Пред влизането в сила на фискалния пакт в момента стои само една пречка, произтичаща от последните издихания на националната демокрация в Европа – предстоящият референдум за ратификация в Ирландия. Разбира се, не бива да се заблуждаваме, че евентуален отрицателен вот ще се окаже пречка пред осъществяването на имперските амбиции за Европа. По същия начин народите на Стария континент неведнъж отхвърляха на референдуми договорите от Маастрихт (Дания, 1992), Ница (Ирландия, 2004) и Лисабон (Ирландия, 2008), както и договора за евроконституция (Франция и Холандия, 2005). Въпреки това всички тези документи влязоха в сила в еволюционна последователност под една или друга форма. Очевидно е, че гласът на европейците е последното нещо, в което фанатизираните еврократи ще се вслушат. За тях гражданите в Европа просто са недорасли, за да осмислят величието на проекта – все пак именно техният вдъхновител Жан Моне беше изрекъл емблематичната реплика, че „европейците трябва да бъдат поведени към супердържава, без да съзнават какво точно се случва с тях”. Предстоящите през април предсрочни избори в Гърция също едва ли ще повлияят съществено на посоката, в която се е запътил ЕС. И макар евроскептичните сили в лицето на крайната левица да са на гребена на вълната, а партията на Папандреу ПАСОК да се е сринала от 44 до 6% в сондажите, вече са задействани всякакви механизми за заблуждаване на обществото, че ЕС няма алтернатива. Опозицията срещу евроинтеграцията в европейски мащаб също е силно разнородна, включвайки както автентични леви сили, отхвърлящи империализма и неолиберализма на ЕС, така и партии от десницата, акцентиращи върху съпротивата срещу налагания социален ред и дефицита на свобода и демокрация, а също и националистически формации от нов тип, подхождащи комплексно към проблемите.

И така, слуховете за по принцип неизбежната смърт на Евросъюза все още са силно преувеличени. Остава ни все пак да гадаем кога и кой кръг от проблеми ще сложи край на поредния утопичен империалистически и по същество антиевропейски проект, зараждащ се на Стария континент – дали това ще бъдат неолибералните мерки на самозваните евроинституции, целящи да отнемат икономическия суверенитет на националните държави, или пък разпадът на ЕС ще бъде предизвикан от опитите за налагане на мултикултурализма – един „неомарксистки” строй, в който този път привилегирован е не пролетариатът, а всевъзможни етнически, религиозни, сексуални и т.н. малцинства. Трябва да се надяваме и да се молим, че гръцкият народ в близко бъдеще ще намери сили да отхвърли наложеното му геноцидно робство по пътя на една истинска национална съпротива, на една демократична революция, която да отприщи ефекта на доминото в целия ЕС. В противен случай ни предстои да изживеем няколко загубени десетилетия до мига, в който, подобно на Югославия, изкуствено обединената Европа ще се самовзриви в кървавото насилие на междуетнически и междурелигиозни конфликти, на един истински цивилизационен сблъсък.

Георги Сенгалевич

В. „Атака“, бр. 12/13-19 април 2012 г. (под заглавие „Кой печели от внушението, че Гърция е неспасяем Титаник?“)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s