ГЪРЦИЯ: ГНЕВЪТ НАБИРА СИЛА

Неолибералните мерки на правителството получиха вот на недоверие от народа

Преди няколко дни в Гърция завършиха тридневните мероприятия, отбелязващи събитията, случили се в атинската Политехника преди 37 години. Тогава студентите се вдигат на бунт срещу управляващата военна хунта с искане за възстановяване на демокрацията в страната и се барикадират в университета. Върху двата стълба на портала са изписани лозунгите „Вън САЩ” и „Вън НАТО”. Развръзката настъпва на 17 ноември 1973, когато режимът погазва университетската автономия и праща танкове срещу студентите. Загиват десетки, но дните на подкрепяния от САЩ военен режим са преброени. Оттогава гръцкото общество ежегодно възпоменава паметта на героите от Политехниката с антиимпериалистическо шествие до американското посолство в Атина. Тази година обаче демонстрацията беше по-мащабна и грандиозна от друг път, а скандиранията по улиците на столицата варираха от „Американци – убийци на народите” до „Никаква жертва за плутокрацията”. Включилите се в километричната колона младежи на управляващата партия ПАСОК пък едва се измъкнаха невредими от гнева на останалите демонстранти. Всъщност за никого не е изненада, че и тези събития преминаха под знака на актуалната финансова криза. На 15 ноември в Атина пристигнаха представители на т.нар. „Тройка” (ЕС – МВФ – ЕЦБ), за да настояват за прилагане на нови, още по-жестоки мерки. Те бяха посрещнати пред Парламента от многохиляден митинг на Комунистическата партия на Гърция (ККЕ), чиито генерален секретар Алека Папарига поиска от трибуната бюджетният дефицит на страната, възлизащ на над 15 % за 2009 г., да се компенсира чрез одържавяване на редица сектори, а не чрез замразяване на пенсиите и заплатите, увеличаване на ДДС и орязване на бюджетите на болниците. Ден по-рано пък се състоя вторият кръг от регионалните избори в страната, които бяха спечелени неубедително от управляващата социалистическа партия ПАСОК. Предизборната кампания премина изцяло под знака на финансовата криза и правителствените „антикризисни” мерки, поради което шефът на МВФ Доминик Строс-Кан дори си позволи да заключи, че победата на управляващите означавала, че гърците подкрепят подписания през май меморандум за финансова помощ от 110 млрд. евро в замяна на жестоки, антисоциални мерки, които удрят най-вече държавния сектор и обслужват едрия капитал. В действителност резултатите от изборите показаха някои доста неприятни за „Тройката” тенденции. ПАСОК наистина спечели изборите в 8 от 13-те региона на страната, но с цената на над милион гласа по-малко, отколкото събра преди година, и с крехка преднина от 2 % пред главната опозиционна сила Нова демокрация, която през 2009 г. беше на дистанция от десет пункта след партията на Георгиос Папандреу. Въпреки това сега десницата също претърпя загуби, що се отнася до реалния брой спечелени гласове, и до кметските столове в двата най-големи града на страната – Атина и Солун. За сметка на това националистическата партия Народен православен призив (ΛА.О.С.) постигна добри резултати в най-големия регион на страната – Атика, а подкрепата й във втория тур се оказа решаваща. Големият печеливш обаче е разнородната и пъстра левица, в чиито среди се открояват растежът на ККЕ от 7 на близо 11 %, както и фактът, че в Патра, родния град на бащата на настоящия премиер, ПАСОК беше детронирана от кандидата на реформираната левица. Основен акцент във всички анализи на резултатите обаче бяха невалидните и празни бюлетини, съставляващи близо 10 % от гласовете, както и фактът, че почти половината избиратели се въздържаха да отидат до урните. Очевидно е, че гръцката политическа система преживява невиждана до момента криза на доверието, която ще доведе на сцената нови политически субекти и в бъдеще ще породи нуждата от формиране на управляващи коалиции. В този смисъл е нужно да бъдат направени няколко уточнения: преди всичко, политическият модел в южната ни съседка е двупартиен, като властта се разменя между двете основни партии – ПАСОК и Нова демокрация. Втората характерна черта е династичната приемственост – бившият и настоящият премиери Костас Караманлис и Георгиос Папандреу са представители именно на двете фамилии, оставили трайна диря в политическия живот на страната от 1974 насам. В последните месеци обаче тези черти на гръцкия политически живот започват сериозно да се подкопават. Начело на Нова демокрация застана консерваторът Андонис Самарас, а Папандреу, който побърза да се хвърли в прегръдката на МВФ и ЕС, бавно, но сигурно върви по пътя на политическото самоубийство. В същото време са налице и признаци за разчупване на двупартийния модел – двете партии-мастодонти този път събраха 67 % от гласовете при общо 77 % само преди година. Резултатите от остров Крит са особено тревожни за Нова демокрация, където кандидатът, подкрепян от отцепилата се от партията бивша външна министърка Дора Бакояни стана втори, изпреварвайки кандидата на десницата. Самата тя се заканва в най-скоро време да създаде своя партия и на практика да откъсне либералното крило на Нова демокрация. По всичко личи, че Бакояни има капацитета да разчупи двупартийния модел, макар все още да не е ясно в какви мащаби. Консервативното ядро около Самарас, което отхвърля мерките на кабинета, пък ще изпада във все по-голяма зависимост от подкрепата на националистите, особено ако иска да се върне на власт след краха на кабинета Папандреу. Левият политически спектър, който в момента е на вихъра на популярността, обаче, едва ли би могъл да предложи конструктивна алтернатива на системата, главно заради своята раздробеност. С успехите си в местните избори евроскептичната Комунистическа партия се доказа като основна политическа сила вляво, но очевидно не е в състояние да мобилизира в своя подкрепа всички недоволни от бившите и настоящите управляващи. Емоционалните предразсъдъци на избирателите и пропагандираните от ККЕ идеологически анахронизми за класова борба са основна пречка за спечелване на по-сериозна подкрепа за иначе правилната позиция на партията по отношение на кризата. Развявайки справедливия лозунг „Няма да плащаме за тяхната криза”, гръцките комунисти използват момента да изливат гнева си срещу дивашките форми на западния капитализъм, срещу империализма на САЩ и варварщината на НАТО, срещу апетитите на Турция към Егейския басейн, срещу дефицита на демокрация в Брюксел – позиции, все по-популярни в условията на задълбочаваща се криза. На фона на разрастващия се в цяла Европа евроскептицизъм знаково прозвуча скорошното откровение на европрезидента Херман ван Ромпой, че Европа и еврозоната са на ръба на оцеляването. Австрия заплашва да не плати дела си от помощта за Гърция за декември, а Великобритания и Холандия провалиха приемането на многогодишния бюджет на ЕС (съвременен прочит на социалистическата петилетка). Някои искат изменения в Лисабонския договор, други пък – не. Все по-ясно се очертава как пропагандираната от европейските елити красива, но мъртвородена идея за Обединена Европа е на път да докаже своята несъстоятелност и утопичност – крещящата липса на солидарност между държавите-членки е свидетелство за отсъствието на единно европейско общество, на европейски „народ”, който да бъде базата, суверенът на една стабилна федерална Европа. Липсва европейска идентичност, която да легитимира проекта. Ето защо съюзът днес прилича повече на продънена лодка, отколкото на световна сила, съизмерима със САЩ, Русия и Китай. За сметка на това високо платената евробюрокрация, прахосва нашите пари за „важни” пера, като кучешки фитнес например. Посоката на развитие на ЕС също е енигма – показателен е примерът с неизвестността около евентуалното членство на Турция. Но основното материално изражение на европейската идея е не друго, а единната европейска валута, впрочем толкова непопулярна у нас, но толкова лелеяна от управниците ни. Факт е, че днес еврото е основният кризисен фактор и генератор на финансова и политическа нестабилност в Европа. Гръцката криза също не прави изключение, макар да бе провокирана от борсовите спекулации на Сорос и компания с обществения дълг на страната, възлизащ на 113 % от БВП . Съмнителен ще бъде резултатът от непопулярните неолиберални мерки, ревностно налагани от евроелита в страни като Гърция, Ирландия, Португалия. Те само ще забавят краха на еврото, но няма да го спрат, просто защото такива грандиозни проекти в Европа винаги са завършвали зле. Вавилонската кула на глобализма никога няма да бъде построена. Решението е едно – разпадане на нестабилната еврозона, която държи в застой националните икономики и не позволява валутна гъвкавост на страните-членки, и изграждане на един по-скромен, но по-ефективен и по-демократичен Европейски съюз на националните държави. Тревожното е, че евроелитът отказва да признае своето поражение и се опитва да овладее нещата чрез засилване на контрола над националните финанси и икономики – една политика, която води единствено към безизходица и към още по-зловеща развръзка на кризата.

Георги Сенгалевич

В. „Атака“, бр. 1489/06-12-2010

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s