„ВЯРВАМ В ЕДНА СВЕТА, СЪБОРНА И АПОСТОЛСКА ЦЪРКВА”

Така звучи деветият член на древния Никео-Цариградски Символ на вярата – онзи боговдъхновен текст, който вече над 1600 години съставлява догматичната основа на Православието. В последно време у нас обаче забелязваме една колкото странна, толкова и опасна тенденция – замяната на определението „съборна” с „вселенска”, така че се получава съчетанието “в една света, вселенска и апостолска Църква”. Породена от грешка в превода, тази промяна, която вече е отстранена в православния календар, издаван от Св. Синод на БПЦ, обаче стана изключително популярна явно заради неяснотата около догмата за съборността на Църквата и заради помпозното и величествено звучене на другия термин, който погрешно се “римокатолицизира” и „географизира”, по думите на преп. Иустин Попович. И още по-лошо – подмяната издава разрушаване дори у някои духовници на съзнанието за църковност, генерално неразбиране на същността и мисията на Христовата Църква. С новия текст се насажда изкривено разбиране, което нарушава из основи хармоничната структура на деветия член от Символа на вярата. Все повече под „църква” се разбира духовенството, клирът и институцията в противовес на „вярващите”, които смятат, че могат сами да открият Бога.

Ако и да не съм теолог по образование, ще се опитам да изложа същината на въпроса в съответствие с православното учение, изхождайки от убеждението, че не притежанието на диплома е критерият някой да се нарече православен богослов.

Първият Вселенски събор, стенопис на Дионисий Ферапонтовский (1502)Погледнат през призмата на историческия път на Християнството, Символът е онзи текст, който трябва да „кодифицира” вярата чрез догматите, т.е. свидетелствата за Истината, така че тя да остане неопетнена от ересите. Той е Конституцията на Православието. Първите седем члена, приети от Светите 318 отци на Първия вселенски събор, свикан през 325 г. в Никея, са насочени срещу арианството и утвърждават божествеността на Иисус Христос като „Син Божий, единородния”. Символът на вярата придобива завършения си вид по време на Втория вселенски събор в Константинопол през 381 г., свикан срещу ереста на Македоний, като добавените членове за Светия Дух оформят окончателно догмата за Св. Троица, но и учението за Църквата, Кръщението, всеобщото възкресение на мъртвите и живота в бъдещия век. Когато говорим за историята на Символа на вярата, не можем да пропуснем и спора около добавката filioque („и от Сина”), белязал така болезнено отношенията между Изтока и Запада, който възниква след един от Толедските събори в края на VІ в.

Но нека се спрем по-специално на еклесиологическия момент в Символа. „(Вярвам) В една света, съборна и апостолска Църква”… На пръв поглед свойствата сякаш са изброени хаотично, на места припокриващи се едно с друго. Ако се вгледаме по-задълбочено обаче, лесно ще се убедим, че боговдъхновените Свети Отци са подбрали всяка една дума с изключителна точност и яснота. Че въпросните епитети, описващи Църквата, всъщност са натоварени с дълбоко метафизично значение.

Първо, тя е „една”, защото Истината е само една, както и Пътят за причастността на човечеството в нея (Йоан 14:6). Църквата е универсална, т.е. вселенска, и извън нея няма спасение. Поместните православни църкви фактически не я разделят, защото тяхната административна самостоятелност е просто функция на необходимостта тук, на земята, да се създадат нужните йерархия и ред. Нищо повече. Глава на Христовата Църква не е нито папата, нито Вселенският патриарх (както една голяма част от хората смятат), а Господ Иисус Христос (Еф. 1:22). Затова и Църквата е преди всичко една.

Тя обаче е и „свята”, защото представлява не просто общност от вярващи или пък някаква благотворителна организация, а е онзи организъм, базиран върху камъка на вярата (Матей 16:18) и заповедта на любовта (Йоан 13:34), който осигурява съвсем реална връзка с Бога в Неговата благодат чрез Светите тайнства. Църквата не е някаква затворена секта на „съвършени”, тя не се бои от грешниците, напротив – тя е призвана да им помогне. Когато някой обаче потъпква светите канони и враждува с Христа, той се самоотлъчва от Неговата Църква. Недопустимо е да я разделяме на Небесна, идеална, и на земна и несъвършена Църква.

Същността на Църквата като Богочовешки организъм обаче най-силно е разкрита чрез съборността. Тук е мястото да си изясним някои терминологични неуредици, произлезли от настъпилото при древния превод смесване на двете гръцки понятия „καθολικός” (букв. „всеобщ”) и „συνοδικός” в славянския термин „съборен”. Така се създава погрешната представа, която свързва „съборната Църква” единствено с Вселенските събори и съборния принцип на управление. Но терминът „съборност” има и друго, много по-важно чисто християнско значение, еквивалентно само на гръцкото понятие „καθολικότης”, „католичност”, разтълкувано подробно в трудовете на най-големите богослови на нашето време – преп. Иустин Попович и Владимир Лоски. Църквата е съборна, защото притежава два аспекта – христологичен и пневматологичен. Превеждането на „καθολικός” с „вселенски” пък е несъстоятелно и дълбоко погрешно не само от чисто етимологична гледна точка (на гръцки „вселенски” е „οἰκουμενικός”, а не „καθολικός”), но и защото „вселенскостта” отразява само христологичния аспект на Църквата. Тя е Тялото Христово, тя е лозата, а всички ние сме пръчките (Йоан 15:1-6). Тя е „Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко”. (Еф. 1:23). Църквата не може да бъде ограничена във времето и пространството. В Христа ние всички сме едно, но това ни най-малко не обезличава нашите личности, защото третото свойство на Църквата – нейната съборност, утвърждава по диалектичен начин както нейното единство, така и множествеността й. Действително, Светият Дух слиза над всеки един от апостолите на Петдесетница поотделно във вид на огнени езици (Деян. 2:3). Устроена по подобие на Светата Троица, Църквата едновременно е една и много, като тази множественост не разделя тялото й на части, защото всяка една част е цялото. Така например в трудни моменти на изкушение, когато цялата общност, начело с йерарсите си е изпадала в заблуждения, Църквата е просъществувала в лицето на отделни личности, като св. Максим Изповедник и св. Марк Ефески. Църквата, основана на Петдесетница, не е само обективна реалност, тя е и Петдесетница, евангелие на Равула (586)реалност в развитие. В противен случай би означавало, че Кръщението е неизменен залог за спасението на всички християни и че личните дела, както и свободната воля, са без значение. Защото „мнозина са звани, а малцина избрани” (Матей 22:14): приемайки Кръщението и участвайки и в другите Свети тайнства, ние се удостояваме с Божи дарове, които са обективна даденост, но това е само началото – оттам нататък предстои нашето очистване от греха, нашият личен праксис, който, с придобиването на Божията благодат чрез домостроителството на Светия Дух, ще завърши с всеобщото възкресение на мъртвите. Св. апостол Павел казва: „вие не сте вече чужди и пришълци, а съграждани на светиите и свои на Бога, като се утвърдихте върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък,
върху който цялото здание, стройно сглобено, възраства в храм свет чрез Господа, върху който и вие се съзиждате в жилище Божие чрез Духа” (Еф. 2:19-22).  Именно това богочовешко сътрудничество (συνεργία) (Иаков 4:8) може да ни направи светии – съвършени, така както е съвършен и нашият Отец (Матей 5:48), т.е. да обнови и възстанови човешката ни природа такава, каквато е била преди грехопадението на Адам и такава, каквато е тя у Христос. В това се изразява пневматологичният аспект на Църквата, който е много по-мистичен и който често се пренебрегва или пък се възприема изкривено като нещо антиритуално и антиклерикално, т.е. извън единството на Църквата. Православният мистицизъм и исихазмът обаче не са алтернатива на Църквата.

Четвъртото свойство, което изповядваме в Символа на вярата – апостоличността, е свързано с мисията на Църквата по отношение на всичко друго, което е извън нея, т.е. на света – тя трябва да благовести и да свидетелства за Истината без компромиси. Първите труженици на Божията нива са били Светите Апостоли, а техни приемници и наследници са Светите Отци.

„Тайната на Христа (…) се откри на светите Му апостоли чрез Духа Светаго”, казва св. апостол Павел (Еф. 3:5). Самият Символ на вярата е плод на такова откровение (ἀποκάλυψις), на сътрудничеството между Бога и човека, на единението между Божията благодат и личностите на Светите Отци на Първия и Втория вселенски събори, така че съдържанието му по силата на апостолската приемственост е неизменно вече 17 столетия. Това е текст, съдържащ много тайни, непостижими за човешкия ум. Невъобразима глупост е да си мислим, че можем да го променяме, съобразно своите желания и разбирания. Затова нека всички съборно и православно да изповядваме вярата си в едната света, съборна и апостолска Църква!

Георги Сенгалевич

„Църковен вестник“, 16-30 юни 2010 г.

http://bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=111

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s