Доклад пред научната конференция на НГДЕК на тема „България и Европа“, изнесен на 3 март 2007 г. и публикуван във в. „Азбуки“
По време на петвековното османско иго българският народ успял да се съхрани от асимилация, въпреки че контактът с християните извън империята бил силно затруднен. В резултат на това България загубила своето място сред европейските народи и почти била забравена. За българите напомняли единствено хилядите чужденци, които преминавали през земите на Османската империя. Някои от тях проявявали интерес и водили записки, други, особено през ХVІІІ и ХІХ в., били пратени с научноизследователска мисия. Техните пътеписи, макар и насочени главно към икономическите условия в богатия Изток, ни дават ценни сведения за етнографията, географията и топонимията на Балканите и въобще за живота на нашия народ през този мрачен за нас период от историята.Най-подробни и с най-висока стойност са френските, немските, австрийските и руските пътеписи. Повечето западни пътешественици са преминавали по Диагоналния път, т.е. вървели са по линията: Цариград – Одрин – Пловдив – София – Ниш – Белград. Тези, които идвали от север пък прекосявали цяла източна България. Сведенията, които ни дават чуждестранните пътеписи, показват, че българите са имали стабилно присъствие и етническа доминация в земите от Дунав до Бяло море и Одринско и от Черно море до Албания и реките Тимок и Морава. Сред най-ранните пътеписи са тези на Бертрандон де ла Брокиер от 1443 г. и Щефан Герлах от 1578 г. През тези два века на потисничес-тво и гнет за балканските славяни са честа гледка синджирите роби, откарвани за продан към големите градски центрове на империята. В прекия си досег с българското население пътешественикът Ожиен Гислен де Бусбек (ХVІ в.) не пести учудването си от местните обичаи: „Не мога да не спомена няколко думи за тукашните жени. Обличат се само с ризи от ленено платно, украсено с разнообразен шарен шев по един смешен начин, който, обаче, много им харесва. Когато гледаха нашите ризи, макар направени от най-хубаво платно, те се чудеха на нашата скромност, че носим тъй прости ризи, без никакви шарки и нашивки. Особено любопитство за нас представляваха кулите върху главите им и съвсем необикновения вид на шапките им. Горе клобукът е най-широк и отворен, като че е направен да приема дъжда и слънчевата топлина. На външната страна са окачени парици и разноцветни стъкълца.” Тези сведения имат важно етнографско значение и показват огромната разлика в ценностната система на българите и западните хора. Българският стремеж към красота и уникалност контрастира със западната скромност, рационалност и конформизъм.
Немският богослов Щефан Герлах не пропуска да опише и религиозният живот на българите, които в резултат от унищожението на Търновската патриаршия от турците и настъпилия хаос, вече не знаят молитвата „Отче наш” и не са чували за десетте Божи заповеди. За това допринасят и ограниченията на държавната власт върху строежите на църкви. В същото време християните трябва да плащат големи суми на спахията за сватби, което е един доходен бизнес, но и непряк начин да се регулира броят на „раята”. Герлах описва и икономическия гнет, който се упражнява върху българите, защото, ако се заемат с обработката на по-големи земи, турците им отнемат добива, заради това работят само за насъщния си хляб. В същото време, обаче, отглеждат много добитък. Етническата структура на България, която описват пътешествениците, е много интересна. В равнините и особено в Тракия живеят много турци и цигани, има много турски и татарски села. Пъстро е населението и в Пловдив – българи, гърци, турци. За това пък в планинските мест-ности българската етническа доминация е пълна. Същото е положението в големия град София.
Сред по-късните пътеписи безспорно се открояват тези на унгарския историк, художник, публицист и учен Феликс Каниц, който през втората половина на ХІХ в. неведнъж кръстосва българските предели между Сава и Черно море, Дунав и Марица. Плод на про-дължителните му пътувания е неговият труд „Дунавска България и Балканът”. Каниц е автор и на ценни гравюри, които са единствената художествена документация за културата, бита и природата на България през този период. В своите пътувания той е свидетел на болезнените реформи, които разтърсват империята, опитваща се да настигне европейските държави в своето развитие. В обиколката си из северозападна България през 1864 г. Каниц описва бита на едно бедно българско семейство от Арчар: „Човеци и животни си живееха тука мирно и заедно под обща стряха, а на огнището жени печеха гъби за скромна храна.” Огромно възхищение будят у унгареца Белоградчишките скали, за които членът на Парижкия институт Бланки казва: „Тесните проходи на Олиула в Прованс, теснината на Панкорбо в Испания, Алпите, Пиринеите, най-дивните тиролски планини и Швейцария не притежават нищо, което би могло да се сравни с това.” Феликс Каниц пък възкликва:”Как да опиша неописуемото?”
Описанието на Белоградчик, в който 2/3 от населението са мохамедани, а останалите българи, също буди интерес. В разделения на махали, в зависимост от етноса, град, местните турци се отличават, както отбелязва Каниц с фанатична омраза спрямо българите християни. Въпреки Хатихумаюна, с който се дават по-големи свобо-ди на християните в империята, тук камбаната на малката църквица не може да звъни. Каниц не пропуска да опише турските военни подразделения, разпръснати в казарми и беклемета из Северна България, чиято основна задача била да подтискат християнското население и да се борят с твърде засиленото разбойничество.” Каниц казва, че за обикновения селянин единствено заптието е представител на държавната власт, то е и събирач на данъци, и по-лицай, и съдия. Интересно е описанието на полуземлянките, т.нар. уземи при с. Остров, които доста напомнят за добре познатите ни славянски жилища.
При преминаването на Искърския пролом Каниц описва предпазливостта на българина и недоверието му към чуждото и непознатото, благодарение на които до голяма степен той е оцелял през вековете. В същото време мнозина се стремят да извлекат материална изгода от чужденците като им продават изделията си. В пътеписа си за Шипченския проход Каниц описва характерните червеникави шаечни дрехи на балканджиите, споменава и свои лични познати като заможния чорбаджия дядо Илия, които е успял да спечели благоволението на властта и да се издигне в обществото. Тук Каниц се спира на един водещ мотив в народните песни – този за юначния Крали Марко, в чийто идеализиран образ южният славянин намира утеха, закрила и пример за подражание и търси възмездие. Феликс Каниц не скрива възхищението си и от развитата домашна промишленост, както и от майсторството на българските жени в украшенията. При посещението си в Троянския манастир той е впечатлен от изключителната любознателност на българчетата, които идват от десетки километри,за да учат в килийното училище.
През ХІХ в. се засилва интересът към южните славяни сред руските научни среди. С изследователска цел през 1844-47 г. в българска Македония пристига кирилометодиевистът Виктор Григорович, чийто труд е с висока етнографска стойност.
Малко по-рано на път за Светите земи през България преминава и руският монах Партений, чийто пътепис е слабо известен.Освен бедните селца край Дунава, той описва и богатите и преуспяващи селища навътре в страната. За българите пише: „Българският народ е гостоприемен и милостив, много е усърден към светата църква и е толкова ревностен към светите места, че превъзхожда всички останали християни, от всички други народи най-много българи стават монаси.” И още: „Българите са много трудолюбиви, добри търговци, общителни и приветливи. Много ги е сломило турското робство, но ако този народ беше свободен, би бил още по-добър.”
През втората половина на ХІХ в. по българските земи пътешества и американският журналист Макгахан, чието потресаващо описание на баташките зверства стряска цивилизования свят.
Кореспондентът по време на Руско-турската освободителна война, завършила на 3 март 1878 г. с освобождението на България от 500-годишното османотурско иго Всеволод Крестовски е изумен от високия морал и нравственост на българските жени. Той също така описва и редица народни обичаи, включително сватби, погребения и други обреди като „Пеперуда”.
Голям интерес буди и пътният дневник на хърватина Прерадович, участник в Руско-турската освободителна война. За разлика от предпазливото, но въпреки всичко гостоприемно отношение на бъл-гарите към западноевропееца Каниц, към единоверните руси те изпитват най-топли чувства на братска обич, в тях са надеждите им за освобождение, които се оправдават със Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 г. Прерадович описва въодушевлението и решителността на българските опълченци, „които искат по-скорошна среща с врага.” Авторът описва и боя при Шипка, където през август 1877 г. българи и руси оказват отчаяна и героична съпротива на фанатизираните многобройни турски части на Сюлейман паша и с тази победа България на практика извоюва своята свобода.
Повечето от пътеписите на чуждестранните пътешественици, преминали между ХV и ХІХ в. по българските земи, са важни памет-ници с изключителна етнографска и историческа стойност, още повече, че авторите им са обективни в своите наблюдения и много добре очертават и обрисуват живота на българите под османска власт.
Георги Сенгалевич
Страницата на Георги Сенгалевич 