1080 години от най-голямата победа на българската дипломация

Георги Сенгалевич

Mалцина българи извън историческата професия свързват датата 10 октомври с нещо значимо. А именно, на тази дата през 927 година вековните усилия на българските владетели за легитимация и държавен престиж се увенчават с грандиозен успех. В столицата на християнството Константинопол България е призната за царство, а българската православна църква – за автокефална патриаршия.
Признанието на василевса е било основна дипломатическа цел на не един български владетел. Мнозина от тях са били приобщени към ромейската аристократична традиция, като се започне от кан Кубрат (632-651),  който е патриций, близък приятел на василевса Ираклий (610-641) и християнин, доказателство за което (освен титлата) са и кръстните знаци върху находките от Малая Перешчепина. Според свидетелството на Никифор, Кубрат се покръстил заедно с чичо си Органа още през 619 г. Вероятно и кан Тервел (700-721) е бил християнин, както се вижда от надписа върху един моливдовул: „Богородице, помагай на кесаря Тервел“. Мнозина историци все още отричат това, като изтъкват, че византийските хронисти не говорят за покръстване на кана.

Първото признаване на българската държава
от Византия става на VI Вселенски събор в 681 г., когато ромеите са сразени и губят окончателно властта си в Мизия. Но сериозният пробив в международната легитимация на властта на българския владетел става при кан Тервел, който в замяна на оказаната на Юстиниан II (685 -695) помощ за връщането му на престола, през 705 г. е удостоен с титлата „кесар“, втора след „василевс“ и равностойна на западната „rex“ (крал), която обичайно била давана на престолонаследника или на брата на императора. Това е нечувано дотогава, но не е достатъчно за българите.
Амбициозният Симеон Велики (897-927) се опитва да изгради един огледален образ на южната си съседка. Типичен пример в това отношение е строежът на новата столица Преслав, която трябва да се превърне в нов Константинопол, в нов център на християнството и в това донякъде Симеон успява, превръщайки града в център на процъфтяващата старобългарска цивилизация.
Още от създаването си Дунавска България е първата в Европа етническа държава и единствената, която до ден днешен не е променяла името си. Основната цел на Симеон обаче – изравняване на България с Византия, още не е дипломатически постигната. Това ще се случи при неговия наследник на престола – светия цар Петър (927-969). Съвсем неоснователно той е смятан за слаб владетел, но не трябва да се забравя, че победи се извоюват не само на бойното поле, а и на полето на дипломацията. Въпреки това основната заслуга за бъдещия дипломатически успех се пада на Борис I  и сина му Симеон – първият приобщава България към християнския свят и я извежда от международната изолация, а вторият превръща страната в силна военна и културна сила.
Новият владетел цар Петър, за разлика от своя баща, желаел мир с ромеите, а т. нар. „Симеонови боляри“, настояващи за война с Византия, останали в опозиция. След няколко показни военни операции в Тракия, през лятото на 927г. в Константинопол е пратен монахът – арменец  Калокир с

хрисовул от цар Петър, съдържащ предложение за мир
Василевсът си отдъхнал с облекчение. (Подробности намираме в  „Хронография“ на Продължителя на Теофан. Информацията, която ни дава този исторически извор е с висока степен на достоверност, като се има предвид, че авторът е висш византийски сановник и пряк участник в преговорите.) В края на септември в Цариград пристига българска дипломатическа делегация, начело с Георги Сурсувул, роднина и доверен съветник на българския владетел. Постигнато е споразумение за брак между цар Петър и внучката на василевса Мария-Ирина, която е дъщеря на сина на Роман Лакапин –  Христофор. Безпрецедентното дотогава събитие  веднага издига престижа на българския владетел. Тайнството е извършено на 8 октомври в константинополската църква „Св. Богородица при извора“. Не бива да се забравя, че след приемането на християнството Византия вече не цели унищожаването на българската държава, защото тя счита новопокръстената си съседка за по-малка сестра, а василевсът ще започне да счита българския владетел за свой духовен син. Ясно виждаме това от „Слово за мира с българите“, написано в чест но мирния договор от 927 г. Това отношение продължава до 965 г., когато българите били обявени за предатели на вярата, след като се съюзили с маджарите-езичници срещу ромеите-християни.
Наред с традиционните клаузи, свързани с размяна на пленници и териториални разпределения между двете страни, „вечният мир“ включва две особено важни клаузи, които превръщат официално България в една от трите велики сили в Европа. Българ-ският монарх получава титлата „цар“, равностойна на гръцката „василевс“ и латинска-та „император“. По този начин Петър на практика се изравнява с ромейския и с франкския императори. От ромейска гледна точка обаче, той бил схващан за духовен син на василевса, чиято власт произтича директно от Христос, а  Византия си остава единствената държава, устроена по Божи промисъл. Въпреки това България успява по блестящ начин

да извлече максимално възможното в дипломатически план
Като принцип в Средновековието била установена практиката всяко царство да има патриаршия. Именно с това е свързана и втората важна клауза в договора от 10 ок-томври 927 г., с която се увенчавали опитите на българските владетели от княз Борис насам за самостоятелна и силна българска църква, за чиито първи патриарх в Дюканжовия списък е посочен епископ Дамян. Българската църква се превръща в първата народностна славянска патриаршия, което пък е пробив във вековния принцип на „пентархията“, формирана от петте древни църкви в Константинопол, Рим, Йерусалим, Александрия и Антиохия. Другите православни европейски страни ще постигнат това векове по-късно.
С тези клаузи най-после завършва болезненият процес на утвърждаване на България на политическата сцена. Тя вече е окончателно приобщена към европейската православна цивилизация и се превърнала в незаобиколим фактор, в първата европейска империя, необвързана пряко с римското наследство.
Жалко, че в съвременната ни история българските дипломати и управници са далеч от успехите на великите ни предци.

Вестник „Атака“, брой 625

10/10/2007

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s