Трети март – празникът на възродената държавност

Враговете на България неистово искат да заличат този ден от националната ни памет

Георги Сенгалевич 

Напоследък се появиха мнения на някои псевдоинтелектуалци и ренегати, че националният празник „дразнел част от мултиетническата българска нация“! Първо, нацията ни не е мултиетническа и второ, как може хора, дори и от друг етнос, да се „дразнят“ от 3 март? Та това означава, че те не считат българската държава за своя! При това положение е редно да се запитаме имат ли те въобще място в българската нация и в българската държава? Враговете на България много добре съзнават, че денят 3 март е уникален. Той е празник на националното единение и на възродената държавност, но и събитие, дълбоко обвързано с нашия
цивилизационен избор – православието
На 19 февруари (3 март по нов стил) 1878 г. в една къща в малкото истанбулско предградие Сан Стефано се осъществява един изключителен по своите исторически заслуги акт – подписва се мирен договор, слагащ край на поредната Руско-турска война. Но нима тази война е просто поредният сблъсък за преразпределение на територии между две имперски свръхсили? Нима едничката цел на Руската империя е само да сложи ръка на Проливите? Всъщност причините и мотивите за сблъсъка между Русия и Турция са много по-дълбоки.
Още от 16-и век навлязлата в политически възход Русия започва да се възприема като Трети Рим – като законен наследник на богочовешката византийска държава, а оттам и като единствен пазител на най-голямото съкровище – православието. Ето защо от 18-и – 19-и век Русия поема функциите на закрилник на всички православни християни, по-голямата част от които се намират в границите на ислямската Османска империя. Измествайки от тази позиция залитналата в елински шовинизъм Вселенска патриаршия.
Именно това светоусещане на руските императори, че тяхна предопределена мисия е да защитават православието в цялата вселена стои в основата на всички политически ходове на „Третия Рим“. Тази мисия стои в основата и на мечтата на руските царе да влязат триумфално в някогашната византийска и световна християнска столица – Константинопол и да поставят обратно кръста върху купола на „Св. София“ за да възстановят божествената справедливост.
Затова няма да е пресилено, ако сравним Руско-турската война от 1877-1878 г. с кръстоносен поход в защита на поробените християни на Балканите. Тази война не просто въплъщение в дела на общохристиянската мисия на Русия, но и един от малкото примери за православна солидарност и единодействие на православните християни.
Жестокото удавяне в кръв на Априлското въстание от 1876 г. е поводът стотици хиляди българи, руснаци, румънци, сърби и черногорци да се бият рамо до рамо за изтласкването на Османската империя от Европа и за възкръсването от пепелищата на българската държавност, за възстановяването на божествената и историческата правда.
Всичко това обяснява безпримерните геройства при Свищов, Плевен, Шейново, Шипка. Да, Шипка! Онзи митичен връх, запечатал се дълбоко в сърцето на всеки българин не просто като невероятен момент на нечовешки героизъм, но и като триумф на православното единство. Защото именно там българи и руси, повярвали в думите на св. Александър Невски „Не в силата е Бог, а в правдата“, изречени 700 години по-рано, заедно осъзнават важността на историческия момент. И полагат свръхчовешки усилия да отблъснат отвъд Балкана не просто ордите на Сюлейман паша, а една цяла друга действителност – тази на робството, варварството и жестокостта.
В този смисъл безполезни са усилията на много наши историци да ни убедят, че епопеята при Шипка не е трябвало да се състои, че е резултат на груба стратегическа грешка на руския генерален щаб. Да, грешка в краткотраен исторически план, но тази грешка ни даде един чутовен и свещен подвиг
който се е вкоренил дълбоко и трайно в българската национална памет. Всеки българин знае думите на дядо Вазов за Шипка: „Едно име ново, голямо, антично, като Термопили славно, безгранично…“ Тази грешка се превърна и в изпит за българите на Шипка – да докажат пред Бога, пред себе си и пред света, че са заслужили своята свобода.
Победата при Шипка на практика решава изхода на Освободителната война. След няколко по-значителни сражения руската армия освобождава София, Пловдив, Одрин и стремително се отправя към дворците на султана в Цариград. Турция, поставена на колене, е принудена да признае позорното си поражение. Предварителният мирен договор между двете страни, подписан в Сан Стефано на 3 март от граф Н. Игнатиев и Сафвет паша включва 29 клаузи, с които Черна гора, Сърбия и Румъния стават независими държави и получават териториални придобивки, а също се гарантира сигурността на християните гърци и арменци, останали в границите на Османската империя, както и тази на мюсюлманското население в освободените територии.
Ядрото на договора обаче е член 6, оповестяващ пред света появяването на историческата сцена след 500-годишно отсъствие на българска държава. Макар и със статут на васално княжество, възкресена България трябва да има собствен и избран от народа християнски владетел и собствени въоръжени сили. В продължение на две години след изтеглянето на турската администрация и военни части от България се предвижда временно руско управление, имащо за цел да организира институционално новата държава. Реално със Санстефанския договор се полагат демократичните устои на България
като се дава правото на българите сами да изберат своя княз и да определят посоката на развитие на държавата на специално „събрание на първенците“. Важно условие обаче е владетелят да не принадлежи към никоя от управляващите европейски династии, с което се осигурява политическата самостоятелност на България и се цели спечелване одобрението на останалите Велики сили за договора.
Но не по-малко важен е определеният в чл. 6 териториален обхват на българското княжество. И тук руските представители се ръководят в исканията си от позицията на справедливостта, смятайки за редно в границите на България да влязат всички територии с преобладаващо българско население: Мизия, Тракия и Македония. С това руските дипломати в желанието си за постигане на стабилност на Балканите, на практика превръщат българското княжество в най-мощната държава на полуострова с площ от над 170 хил. кв. км и излаз на Черно и Бяло море.
Датата 3 март 1878 г. бележи върховия момент на едно велико време на свобода и правда, когато разединението на православните народи все още съществува единствено в демоничните умове на хора, трескаво сновящи из коридорите на властта в Берлин, Виена, Лондон и Париж. За съжаление обаче предварителният характер на Санстефанския договор прави техните кроежи реалност едва няколко месеца след подписването му.
На Берлинския конгрес, свикан през лятото на 1878 г., „цивилизована“ Европа, в лицето на Англия, Австро-Унгария, Германия и Франция, разпокъсва Санстефанска България до дребно княжество с площ от 63 хил. кв. км и създава предпоставки за бъдещи братоубийствени войни.

Вестник „АТАКА“, брой 1034

27/02/2009

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s