БИТКАТА ЗА ЕВРОПА ЗАПОЧНА. ДЕБАТЪТ ЗА ЛИСАБОНСКИЯ ДОГОВОР – „СЪЕДИНЕНИ ЕВРОПЕЙСКИ ЩАТИ” ИЛИ „ЕВРОПА НА НАЦИИТЕ”?

19 Октомври 2009      

Георги Сенгалевич

            Напоследък всички средства за масова информация се занимават с бъдещото развитие на Европейския съюз, което зависи от влизането в сила или не на Лисабонския договор. Все повече хора у нас се питат какъв е този договор и за какво въобще става въпрос.

За да изясним това, трябва да се върнем назад, когато през 2007 г. в португалската столица Лисабон европейските лидери, вкл. бившият премиер Станишев, подписаха „договор за реформи в Европейския съюз”. Доводите бяха, че ЕС вече не може да функционира като съюз на 27 страни по договора от Ница, че е нужен нов акт, който да улесни работата на евроструктурите. Дотук добре. Само че въпросният Лисабонски договор се оказа просто един разширен вариант на отхвърлената на референдуми от французите и холандците Европейска конституция. Простата истина е, че вместо „конституция”, архитектите му го нарекоха „договор за функциониране на ЕС”, така че да могат да се избегнат нови референдуми в страните – членки. А страхът от референдуми у евроелита произтича от следните няколко положения, заложени в договора – на първо място: създава се длъжност „президент на Европейския съвет”, т.е. европейски държавен глава, а също „върховен представител по въпросите на външните работи и сигурността”, т.е. външен министър. Както виждате, това са все атрибути на една държава – държавата Европа! Вероятно се убедихте, Лисабонският договор не е просто някакъв реформен акт – той е прокламация на една нова утопична мегадържава, прочетена под звуците на реквием за 27-те суверенни страни – членки. България в частност, се превръща в една провинция на новата държава, а националният ни парламент ще взима само около 20% от решенията, касаещи страната ни. Пълна лъжа са твърденията, че се увеличава ролята на националните парламенти. Гласът ни в ЕС като цяло също олеква, защото решенията вече няма да се взимат с единодушие между страните (висша форма на демокрация), а с различни форми на мнозинство. Вярно е, че ще имаме 1 евродепутат повече, но на фона на общия брой евродепутати българските гласове спадат от 2,3% на 2,2%. Орязва се и правото на вето на страните по различни въпроси. От 2014 г. не всички страни – членки ще имат свои еврокомисари. Текстът включва и Харта за основните права, която се определя от експерти като една правна недомислица, която ще доведе до много спънки в бъдеще. Легализира се и бъдещото разширяване на съюза. Би могло да се възрази, че с тези промени се улеснява бързото взимане на решения в Общността. Да, в някои отношения е така, но на каква цена?

            В действителност европейската идея щеше да е много хубава, ако не й липсваше нещо много важно – демокрацията. Днес най-големият проблем на бюрократичните евроинституции е дефицитът на демократичност, което ще култивира опасни радикални явления в бъдеще. На първо място, защото никой не попита европейците дали са съгласни със създаването на държавата Европа и със загубата на националния си суверенитет. Единствено Ирландия постави договора за референдум и резултатът беше показателен – 53% против. Дотук добре, ще кажете, но Европарламентът отказа да приеме резултата и, под натиска на Брюксел, и при пълно незачитане на демократичния принцип, ирландците бяха принудени да гласуват отново на 2 октомври тази година, този път в условия на тежка икономическа криза, под натиска на правителството, евроинституциите и икономическите гиганти. Резултатите не бяха изненада за никого – 67% „за”. Това откри пътя на финалната ратификация на договора, тъй като останалите страни – членки вече го бяха ратифицирали по парламентарен път, включително и България още през 2008 г. Всичко изглеждаше розово за евроинституциите в Брюксел, които вече крояха планове за новия президент на Европа, за „европейския Джордж Вашингтон”. И в този момент, когато всичко беше вече решено, се появи една нова пречка от процедурно естество – отсъствието на подписите на полския президент Лех Качински и на чешкия му колега Вацлав Клаус под законите за ратификация на Лисабонския договор. И докато Качински в крайна сметка подписа на 10 октомври, основната „пречка” пред бързото влизане в сила на договора явно ще се окаже Чешката република. Там група от 17 сенатори от консервативната партия на Клаус внесоха ново запитване до Конституционния съд на страната, дали Лисабонският договор не ограничава суверенитета на Чехия. Това ще забави ратификацията поне с 1 -2 месеца. След изтичането им, и ако съдът се произнесе в полза на договора, бъдещето на ЕС остава в ръцете на Клаус – известен борец срещу комунистическия режим, убеден демократ и националист. Той е особено популярен със своята алтернативна гледна точка за бъдещето на ЕС като международна икономическа организация, а не като централизирана свръхдържава. На 1 януари 2004, когато Чехия влезе в ЕС, на официалните тържества липсваше само един човек – президентът Вацлав Клаус, който в същото време изкачваше митичната планина Бланик, под която според легендата спи голяма армия от рицари, които ще се пробудят и под командването на светия крал Вацлав ще спасят родината, когато тя се намира в голяма опасност. През 2008 г., когато Чехия пое ротационното председателство на ЕС, Клаус произнесе знаменателна реч в Европейския парламент, която накара половината депутати да го освиркат и след това да напуснат залата. А „шокиращото” и „скандалното” в речта му беше оценката, че Европейският съюз е поел в грешна посока, против волята на европейците, потъпквайки свободата и демокрацията – ценностите, върху които претендира, че се основава! Защото не може бясно да се пропагандира само един проект за развитие на ЕС, а всички останали да се пренебрегват – впрочем същото се случваше и у нас под диктата на Тройната коалиция – всяко инакомислие по европейските въпроси се заклеймяваше като антиевропейска позиция. Не може в един демократичен парламент, какъвто претендира да е Европейският, да не се приема друга гледна точка, да не може да се чуе алтернативно мнение за развитието на Европа. Това доста напомня тоталитарното съветско минало, както обича да казва самият Клаус.

            Днес, обаче, сме свидетели на засилен натиск върху него, за да подпише ратификацията на Лисабонския договор. На 7 октомври чешкият премиер Фишер разговаря по въпроса с тримата „велики”: председателят на Еврокомисията, председателят на Европарламента и ротационният председател – премиерът на Швеция. На 9 октомври в Прага пристигна председателят на Европарламента Йежи Бузек, чиято задача – да убеди Клаус да подпише – беше попарена от новата „бомба” на чешкия държавен глава. Този път, за да започне да „мисли” по въпроса с ратификацията, той поиска добавяне на бележка от 2 изречения към Хартата за основните права в договора, която може би ще трябва да бъде ратифицирана от всички страни – членки, и то след тежки преговори. А самата добавка бе най-голямото попадение на тактика Клаус, защото цели да попречи на судетските немци, изселени след Втората Световна война от Чехословакия, да си възвърнат имотите в Чехия. Това искане на чешкия президент, което спечели подкрепата на 66 % от чехите, парира всякаква съпротива вътре в страната срещу добавката, защото радетелите за бърза ратификация можеше да бъдат обявени за „предатели”. В същото време текстът на добавката ще постави в трудно положение германското правителство, което трябва да зачеркне евентуалните претенции към Чехия на 3 милиона немци.          

Някои ще попитат – каква е изгодата на Вацлав Клаус да бави ратификацията на договора, и защо в Брюксел бързат така неистово? Отговорът е един, и докато за противниците на договора той е единственото спасение на свободна „Европа на нациите”, то за привържениците му е най-голямата опасност за „Съдинените европейски щати”. Отговорът е референдум във Великобритания. През май 2010 г. там ще има избори и се очаква консерваторите, които неотдавна напуснаха ЕНП, да извоюват голяма победа. Лидерът им Дейвид Камерън се заканва да предизвика референдум срещу договора, ако ратификацията му още не е завършена, макар че някои знакови фигури от партията настояват референдум да се проведе при всяко положение. Ето защо подписът на чешкия президент е от такова определящо значение.

            Ние в България, обаче, като че ли сме твърде далеч от всички тези процеси. Затънали в ежедневни проблеми, в новини за интригите в БСП и за „бельото” на Азер Меликов, сме се оставили един чуждестранен президент да се бори за държавния ни суверенитет – колко парадоксално! В Европейския съюз сме, но сме далеч от мисълта да се включим в дебата за бъдещето на Европа – дали искаме един по-несъвършен, по-бюрократичен и неуправляем ЕС на Лисабонския договор, или една по-свободна и по-демократична Европа?! И това се дължи преди всичко на слабостта на гражданското общество в България. Докога ще бъдем безразлични към въпроси, касаещи свободата и независимостта на страната ни? Докога ще поверяваме съдбата си в ръцете на някой „Голям брат”, който да „ни управлява отвън”?! За какво са проливали кръвта си Левски и Ботев? Дай Боже поне нашите политици да се замислят сериозно върху тези въпроси!

Впрочем, може би скоро ще трябва да се събудят от вековния си сън рицарите на свети Вацлав?

www.svobodata.com

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s